Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Скочи от коня и го остави на Червената шапка и останалите момчета. Следван от Тръпката, тръгна по павираните улички и се заизкачва по стръмнината към портата на вътрешната стена. Двама от войниците на Дау го наблюдаваха от двете й страни, докато приближаваше. Корави, навъсени копелета. Единият му се ухили с беззъбата си уста.

— Кралят! — извика той и размаха меч над главата си.

— Кървавия девет! — викна другият и раздруса щит. — Кралят на северняците!

Подметките му заскърцаха в снега, докато вървеше през вътрешния двор към високите врати на тронната зала на Бетод. Вдигна ръце, бутна ги навътре и те се отвориха със скърцане. В залата не беше по-топло отколкото навън. Високите прозорци на отсрещната стена зееха отворени и ревът на студената река под тях нахлуваше в залата. Тронът на Скарлинг си стоеше на високия подиум на върха на няколкото стъпала и хвърляше дълга сянка по грубите дъски на пода.

Когато очите му привикнаха с мрака, забеляза, че някой седеше на него. Дау Черния. Секирата и мечът му бяха облегнати отстрани на трона и остриетата им проблясваха в мрака. Типично като за него. Винаги държеше оръжията подръка.

— Удобно ли ти е там, Дау? — ухили му се Логън.

— Малко ми ръби на задника, ако трябва да бъда честен, но пак е по-добре, отколкото да седиш на земята.

— Намери ли Калдер и Скейл?

— Ъхъ. Намерих ги.

— Мъртви са значи, а?

— Още не. Реших да пробвам нещо различно този път. Поговорихме си.

— Поговорили сте си, а? С тези копелета?

— Сещам се за по-лоши от тях? Къде е Кучето?

— Остана там, да говори със Съюза, да прави уговорки.

— Мрачния?

Логън поклати глава.

— Обратно при пръстта.

— Хъ. Гледай ти. Нищо, така става още по-лесно. — Погледът на Дау се стрелна настрани.

— Кое? — Логън проследи погледа му. Зад рамото му стоеше Тръпката, навъсен, като да е замислил да тегли ножа на някого. Логън нямаше нужда да се замисля и на кого. В сянката до него блестеше стомана. Острие, извадено, готово за работа. Можеше да го наръга в гърба за нула време. Не го беше направил досега, не го направи под погледа на Дау. Продължиха да стоят така, незнайно колко дълго, замръзнали като студената долина пред Карлеон.

— Майната му. — Тръпката хвърли ножа и той изтропа на дъските. — По-добър съм от теб, Кървави девет. По-добър съм и от двама ви. Сам си върши работата, Дау Черния. Приключих с това. — Обърна се и тръгна с широка крачка към вратата. Промуши се през двамата войници, които тъкмо влизаха. Единият намести щита си и погледна навъсено към Логън. Другият затвори вратите и тежката греда изхлопа злокобно, докато ги залостваше.

Логън извади меча на Създателя от ножницата, извърна глава и се изплю на дъските.

— Така значи, а?

— Естествено — отвърна Дау. Продължаваше да седи на трона на Скарлинг. — И ако беше погледнал по-далече от върха на носа си, щеше да знаеш накъде отиват нещата.

— А какво стана с това, нещата да стават както едно време, а? Какво стана с думата ти?

— Старите времена ги няма вече. Ти ги уби. Ти и Бетод. Думата не струва пукната пара в последно време. Е? — провикна се през рамо. — Сега ти е паднало, нали?

Логън забеляза движението. Късмет, но той открай време имаше много от него — и добър и лош. Хвърли се настрани и в същия момент чу тракането на арбалета. Претърколи се през глава по пода в момента, в който късата стрела се блъсна в стената. Сега видя и приклекналата в отсрещния край на залата фигура. Калдер. Чу го да ругае и да вади нова стрела от колчана.

— Кървавия девет, гнусно псе такова! — Скейл излезе от сянката и тръгна към него. Ботушите му направо тресяха дъските на пода. В огромните си юмруци стискаше дръжката на секира, с голямо колкото колело на каруца острие. — Свършено е с теб!

Логън остана на място, приклекнал, готов да скочи. Усмихна се. Шансовете не бяха на негова страна, но и това не беше нищо ново. Почти изпита облекчение от факта, че не се налагаше да мисли. Префинени думи и политика — не означаваха нищо за него. Но това? Това го разбираше.

Острието се стовари върху дъските и треските се разлетяха, но Логън вече се беше претърколил настрани. Отстъпи, наблюдаваше, движеше се и оставяше Скейл да сече въздуха покрай него. Въздуха не го боли и бързо заздравява. Следващият удар дойде отстрани и той се изви от кръста назад, за да го пропусне пред себе си. Острието се вкопа в стената и откърти голямо парче мазилка. Скейл се озъби и малките му очички изскочиха бясно, докато се готвеше да замахне наобратно и да разсече целия свят. Тогава Логън пристъпи напред.