Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Не ми ги пробутвай тези. — Глокта седна на другия стол. — Отвращението е за невинните.

Сълт изгледа свирепо Пайк, който се изправи застрашително до масата и сянката му падна върху полираното сандъче с инструментите на Глокта.

— Какво е пък това нещо? — попита.

— Това е наш стар приятел, господарю Сълт, който съвсем наскоро се завърна от войната в Севера и сега търси нова работа.

— Поздравления! Не съм вярвал, че ще успееш да намериш помощник, по-противен и от теб!

— Много си груб, но за щастие ние не се обиждаме лесно. Нека кажем, че сме еднакво противни. И безмилостни, надявам се.

— Кога е процесът ми?

— Процес ли? Защо ми е да те изправям на съд? Официално се водиш мъртъв и аз не си направих труда да го опровергая.

— Настоявам да се възползвам от правото си да се обърна към Камарата на лордовете! — Сълт се впусна в безсмислено дърпане на ръце в оковите. — Настоявам… проклет да си! Настоявам за процес!

— Настоявай си на воля — изсумтя Глокта, — но първо се огледай. Никой не се интересува от това, което имаш да казваш, включително и аз. Прекалено заети сме. Камарата на лордовете е разпусната за постоянно. Висшият съвет е напълно променен и ти си напълно забравен. Сега аз държа цялата власт. Повече, отколкото си мечтал, че е възможно.

— На каишката на онзи демон Баяз!

— Точно така. Но може би с течение на времето ще успея да разхлабя малко нашийника си, точно както стана, докато ти държеше повода ми. Кой знае, може да успея дори да получа онова, което аз искам?

— Никога! Никога няма да се освободиш от него!

— Ще видим — сви рамене Глокта. — Но има и по-тежки съдби от тази на първия измежду робите. Много по-тежки. Виждал съм ги с очите си. Изживял съм ги.

— Глупак! Сега можехме да сме свободни!

— Не можехме. Пък и свободата е прекалено много надценена. Всеки има отговорности. Всеки дължи някому нещо. Само най-нисшите са истински свободни. Те и мъртвите.

— Какво значение има това сега? — Изкривеното лице на Сълт се наведе към масата. — Какво значение от каквото и да било? Задавай въпросите си.

— О, не сме дошли за това. Не и този път. Не искаме въпроси, не искаме самопризнания, не искаме истината. Вече получих отговорите на въпросите си. Защо тогава правя това? Защо? — Глокта се наведе през масата. — Дошли сме за развлечение.

Сълт се вторачи за момент в него и избухна в безумен, пронизителен кикот.

— Развлечение? Никога няма да си получиш зъбите обратно! Никога няма да си получиш и крака! Нито живота си!

— Разбира се, че не. Но мога да взема твоите. — Глокта се извърна бавно, сковано, болезнено и се ухили с противната си усмивка. — Практик Пайк, ще бъдеш ли така добър да покажеш на затворника инструментите ми?

Пайк погледна намръщено към Глокта. После погледна към Сълт. Замисли се.

След това пристъпи напред и вдигна капака на сандъчето.

Склоновете на долината бяха покрити с бял сняг. Черният път я прорязваше като стар белег, опираше в моста, преминаваше над реката и свършваше в портите на Карлеон. От бялото одеяло стърчаха черни туфи острица, почерняла трева и черни камъни. Черните клони на дърветата изпъкваха ясно под собствените си бели покривала. Градът лежеше сгушен в лоното на хълма — побелели покриви и черни стени, сбити в естуара на черната река, под надвисналите сиви облаци.

Логън се замисли дали така виждаше света Феро Малджин. Черно, бяло и нищо повече. Никакви цветове. Замисли се къде ли беше сега и какво правеше. Дали мислеше за него.

Най-вероятно, не.

— Обратно у дома.

— Ъхъ — каза Тръпката. — Върнахме се. — През целия път от Уфрит не беше говорил много. Може и да си бяха спасили живота един на друг, но разговорите бяха друга работа. Логън знаеше, че все още не му е любимец. Съмняваше се и че някога ще бъде.

Колоната от начумерени ездачи се движеше успоредно на черния поток, сега смалил се до тънка ледена вада. Мъже и коне дишаха облаци пара, сбруите подрънкваха остро в мразовития въздух. Преминаха с глухи удари на копита по моста и се насочиха към портите, където преди време Логън говори с Бетод. Под стената, от която го хвърли. Безсъмнено тревата беше израснала и от кръга, в който уби Страховития, не беше останала следа, а и снегът беше навалял отгоре. Същото ставаше и с човешките дела. Биваха затрупани и забравени.

Никой не чакаше да го приветства с овации, но в това нямаше нищо чудно. Пристигането на Кървавия девет никога не предполагаше празнуване, още по-малко в Карлеон. Първия път когато дойде, нещата за всички свършиха зле. А също и следващите пъти. Сигурно хората се бяха изпокрили зад залостени врати от страх, че може да са първите изгорени живи.