Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Вратите се затвориха и Глокта остана загледан в тях. Клепачите му замигаха учестено и той усети влага по едната си буза. Не са сълзи от състрадание, разбира се. Не са и от мъка. Аз не чувствам нищо, не ме е страх от нищо, не ме е грижа за нищо. Тази част от душата ми, която можеше да плаче, остана изрязана в императорския затвор. Просто солена вода и нищо повече. Погрешна реакция на съсипаното ми лице. Сбогом, братко. Сбогом, единствен приятелю. Сбогом и на духа на красивия полковник Санд дан Глокта. Нищо от него не е останало. И така е по-добре. Човек в моето положение не може да си позволи слабости.

Пое дълбоко въздух и изтри лице с опакото на ръката си. Докуца до писалището, седна и се взе в ръце с помощта на поредния спазъм в безпръстото стъпало. Съсредоточи се върху документите. Самопризнания, недовършени задачи, досадната страна на управлението…

Вдигна глава. От сянката на една от библиотеките излезе фигура и пристъпи напред със скръстени на гърдите ръце. Мъжът с изгореното лице, който придружаваше Уест. Явно беше останал незабелязан в бъркотията на тръгването им.

— Сержант Пайк, нали така? — промърмори намръщено Глокта.

— Това е името, което приех.

— Приех?

Обезобразеното лице се изкриви в подигравателна усмивка. Ако мислех, че е възможно, щях да кажа, че е по-противна от моята.

— Не се изненадвам, че не ме позна. В първата ми седмица в леярната стана злополука. Често стават злополуки в Англанд. Англанд? Този глас… има нещо в този глас… Нищо още, а? Може би, ако дойда по-близо?

Без всякакво предупреждение, той прелетя през стаята. Глокта все още се мъчеше да стане, когато онзи скочи през голямото писалище и го връхлетя. Стовариха се едновременно на пода, сред облак от хартия. Глокта се озова отдолу, тилът му се фрасна в каменния под и дъхът му изскочи от гърдите с протяжно хриптене.

Усети допира на стомана в гърлото си. Лицето на Пайк беше само на няколко инча над неговото и обезобразената му плът беше подчертана с отвратителна детайлност.

— Ами сега? — процеди през зъби той. — Нещо познато?

В мига, в който го позна, окото му се разтрепери и сякаш го обля ледена вълна. Променен е, разбира се. Абсолютно и напълно. Но все пак го познавам.

— Рюз — прошепна.

— Същият — отвърна Рюз с мрачно задоволство.

— Оцелял си — прошепна Глокта, първоначално с изумление, след което истински развеселен. — Оцелял си! Оказа се много по-корав, отколкото те смятах! Далеч по-корав. — Разхили се и по бузите му отново потекоха сълзи.

— Какво е толкова смешно?

— Всичко! Трябва да оцениш иронията. Преодолях толкова могъщи врагове, а накрая се озовах с нож в гърлото в ръката на Салем Рюз! Острието, което не очакваш, винаги те порязва най-дълбоко, а?

— И по-дълбоко от това няма да намериш.

— Тогава режи, човече, готов съм. — Глокта вирна нагоре брадичка и изпъна врат, даже го натисна към хладното острие. — От толкова отдавна съм готов.

Пръстите на Рюз се наместиха около дръжката. Изгореното му лице потрепери, очите му се присвиха и станаха на две тънки цепки. Сега.

Стопените устни се отдръпнаха и оголиха зъбите му. Жилите на вратата му изскочиха, беше готов да забие острието. Давай.

Глокта дишаше учестено, гърлото му гъделичкащо от нетърпение. Сега, най-после… сега…

Но ръката на Рюз не помръдна.

— Но ето, че се колебаеш — промърмори Глокта. — Не от пристъп на милосърдие, не и от слабост. Тях ги остави замръзнали в Англанд, нали? Спря, защото осъзна, че през цялото това време си мечтал за момента, в който ще ме убиеш, без да си дадеш сметка за това, какво ще правиш после. Какво ще получиш в замяна на търпението си? За находчивостта и усилията си? Ще те преследват ли? Ще те върнат ли обратно? Аз мога да ти предложа много повече.

Стопеното лице на Рюз се свъси още повече.

— Какво повече можеш да ми дадеш? След всичко това?

— О, това е нищо. Всяко ставане от леглото сутрин ми носи два пъти повече болка и десетократно повече унижения. Човек като теб може да ми е от голяма полза. Човек… доказал се с такава твърдост и непоколебимост. Човек, загубил всичко, включително всякакви скрупули, милост и страх. И двамата сме загубили всичко. Аз те разбирам, Рюз, така както никой друг.

— Сега се казвам Пайк.

— Разбира се. Пусни ме да стана, Пайк.

Ножът бавно се отдръпна от гърлото на Глокта. Човекът, някога известен като Салем Рюз, се надвеси над него и го изгледа навъсено. Какви обрати на съдбата, кой би се досетил?