Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Добре — промърмори Джизал. Подухна хладен вятър, той се загърна в плаща си и тръгна обратно към двореца. В крайна сметка денят се оказа не чак толкова приятен, колкото очакваше.

Мърлява бяла стаичка, с две врати една срещу друга. Таванът бе прекалено нисък и отнемаше всякакво чувство за удобство, а осветлението от лампите — твърде ярко. В единия ъгъл влагата беше плъзнала нагоре по стените и мазилката бе избила в лющещи се пъпки, изпъстрени с черен мухъл. Някой беше правил опити да изтрие петно от кръв по една от стените, но по резултата можеше да се съди, че не бе вложил почти никакви усилия.

До стената, със скръстени на гърдите ръце, стояха двама едри практици. Единият от двата стола около масата със завинтени за пода крака беше празен. Карлот дан Айдър седеше на другия. Казват, че историята се движи в кръг. Колко много се промениха нещата. При все това, пак не са мръднали. Тя беше пребледняла от притеснение, около очите й имаше широки тъмни кръгове от недоспиване и въпреки това изглеждаше красива. В някои отношения, дори повече отпреди. Сега има красотата на угасващия пламък на свещ. Отново.

Глокта чу учестеното й от паниката дишане, докато сядаше бавно на стола от другата страна на масата. Облегна бастуна си на изподрания плот на масата и я погледна намръщено в очите.

— Все още се чудя дали през следващите няколко дни ще получа онова писмо, за което ми спомена. Сещаш се за кое говоря. Предназначеното за Сълт. Писмото, в което разказваш за своеволието, което си позволих, проявявайки милост към теб. Същото, което трябва да бъде изпратено на архилектора на Инквизицията… в случай на смъртта ти. Как мислиш, ще се озове ли на писалището ми? Каква ирония.

— Осъзнавам, че допуснах огромна грешка, като се върнах — каза Айдър след кратко мълчание. И още по-голяма, когато не замина достатъчно бързо. — Надявам се да ме извиниш. Исках само да те предупредя за гуркулите. Дано да намериш милост в сърцето си и…

— Очакваше ли от мен да проявя милост първия път?

— Не — прошепна тя.

— Какви тогава, предполагаш, са шансовете да допусна същата грешка два пъти? Никога не се връщай, така ти казах. Никога. — Даде знак с ръка и един от гигантските практици пристъпи напред и отвори сандъчето.

— Не… не. — Погледът й се стрелна към инструментите. — Ти спечели. Разбира се, че спечели. Трябваше да проявя повече благодарност. Моля те. — Наведе се напред и го погледна в очите. Гласът й се понижи до сипкав шепот. — Моля те. Сигурно има… нещо, което мога да направя… за да ти се реванширам за глупавата си постъпка.

Глокта изсумтя.

— Нужно ли е да си причиняваш срам, болката няма ли да ти е достатъчна?

Съблазънта в погледа й моментално изчезна. Но забелязвам, че страхът си остава. И сега към него се прибави солидна доза отчаяние.

— Разбирам, че допуснах грешка… исках само да помогна… моля те, не съм искала да те нараня по никакъв начин… нищо не съм ти направила, знаеш го! — Глокта се пресегна бавно към сандъчето и ужасените й очи проследиха облечената в бяла ръкавица ръка. Гласът й стана писклив от обзелата я паника. — Просто ми кажи какво трябва да направя! Моля те! Мога да ти помогна! Мога да съм ти от полза! Кажи какво да направя!

Ръката на Глокта увисна над масата, в средата на безмилостното си пътешествие до сандъчето. Почука с пръст по масата. С пръста, на който блестеше пръстенът с виолетовия камък.

— Може би има какво.

— Каквото кажеш — избълва Айдър с плувнали в сълзи очи. — Каквото и да е, просто го назови!

— Имаш връзки в Талинс, нали?

— В Талинс — преглътна трудно тя, — да… разбира се.

— Добре. Аз и колегите ми във Висшия съвет сме загрижени за ролята, която възнамерява да играе върховният херцог Орсо в политиката на Съюза. Нашите убеждения — нашата надежда — са, че той ще се придържа към тормозенето на стириянците и няма да си вре носа в нашите дела.

— Но как да…

— Ще заминеш за Талинс. Ще бъдеш моите очи в града. Предателка, която бяга, за да спаси живота си. Останала без приятели, съвсем сама. И просто търси шанса си за ново начало. Жалка, но красива предателка, в отчаяна нужда от силна ръка, в която да намери защита. Схващаш идеята ми.

— Мисля… предполагам, мога да се справя с това.

— И по-добре е да успееш — изсумтя Глокта.

— Ще имам нужда от пари…

— Имуществото ти е реквизирано от Инквизицията.

— Всичко?

— Може би си забелязала, че тече мащабно строителство. Кралят се нуждае от всяка марка. Изменниците на короната не могат да очакват да задържат имотите си във времена като тези. Заминаването ти е уредено. След като пристигнеш, свържи се с банкова къща „Валинт и Балк“. Те ще ги отпуснат заем, с който да започнеш.