Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Изправиха се бързо, тихо и стегнато. Торликорм, Халек, Крой и останалите се изнизаха бавно от стаята. Глокта се надигна бавно и мъчително, кракът му още страдаше от спомените за спазмите от сутринта. Когато най-после успя да стане, видя лорд-шамбелан Хоф, който за пореден път беше решил да остане насаме с него. И не изглежда никак доволен.

Той изчака затварянето на вратата, преди да заговори.

— Представете си изненадата ми — каза сърдито, — когато научих за скорошната ви сватба.

— Бърза и непретенциозна церемония. — Глокта предостави на шамбелана гледката на остатъците от предните си зъби. — Млада любов, не търпи чакане, надявам се, разбирате. Моля за извинение, ако липсата на покана ви е обидила.

— Покана ли? — изръмжа Хоф и свъси вежди. — Как не! Не това обсъждахме!

— Обсъждали сме? Мисля, че е станало някакво недоразумение. Нашият общ приятел — очите на Глокта се извъртяха многозначително към празния тринайсети стол в дъното на стаята — остави мен начело на този съвет. Мен. Не друг. Той смята, че е нужно Висшият съвет да говори с един глас. И отсега нататък този глас ще наподобява значително моя.

Червендалестото лице на Хоф леко пребледня.

— Разбира се, но…

— Наясно сте, предполагам, че прекарах две години в мъчения. Оцелях две години в ада, за да мога сега да застана пред вас. Или да се превивам пред вас, сгърчен като коренището на старо дърво. Сакат, непохватен, жалко подобие на човек, а, лорд-шамбелан Хоф? Нека бъдем откровени един с друг. Понякога губя контрол над крака си. Над очите си. И лицето си. — Глокта прихна развеселен. — Ако това може да се нарече лице. Червата ми също вдигат бунтове срещу мен. Често се събуждам омазан в собствените си лайна. Непрестанно съм измъчван от нечовешки болки и спомените за всичко онова, което загубих завинаги. — Усети как лявото му око се разтрепери. Нека си трепери. — И така, сега разбирате защо, въпреки непрестанните ми опити да поддържам ведро настроение, ненавиждам света и всичко в него, най-вече мен самия. Тъжно и жалко положение, което с нищо не може да се промени.

Хоф облиза нервно устни.

— Искрено ви съчувствам, но не разбирам какво общо има това.

Глокта рязко приближи до него, игнорирайки болката в крака, и притисна шамбелана в масата.

— Съчувствията ви не ме интересуват, а колкото до това, защо ви разказвам това, ето защо. След като сте наясно с това, което съм аз, знаете какво съм преживял и какво продължавам да преживявам… предполагате ли, че има нещо на този свят, което може да ме изплаши? Нещо, което да ме стресне? Непоносимата за другите болка е… нищо повече от досаден сърбеж за мен. — Глокта се приближи още повече, озъби се насреща му и остави окото си да потрепва и лицето си да се гърчи. — И след като вече знаете това… възможно ли е да смятате за разумно… за човек с вашето положение… да отправя заплахи? Заплахи срещу съпругата ми? Срещу моето неродено дете?

— Нямах предвид никакви заплахи, разбира се, аз никога не бих…

— Не може така, лорд Хоф! Просто не може така. При най-малък умисъл за насилие към тях… ами, дори не искам да ви карам да мислите за нечовешките ужаси на моята реакция. — Приближи още, толкова близо, че пръските слюнка от устата му полепнаха по разтрепераната двойна брадичка на Хоф. — Няма да позволя по-нататъшно обсъждане на този проблем. Никога. Няма да позволя дори съществуването на слух за наличието на такъв проблем. Никога. Не… може… така… лорд Хоф, в стола ви във Висшия съвет да седи една лоена топка — без очи, без лице, без език и без пръсти, и без пишка. — Глокта отстъпи назад и се ухили с противната си усмивка. — И друго, лорд-шамбелан Хоф… какво ще правим тогава с всичкото това вино, което ще остава?

Беше прекрасен есенен ден в Адуа. Слънцето грееше приятно и клоните на ароматните плодни дръвчета хвърляха шарена сянка по тревата. Лекият ветрец подухваше през градината и развяваше пурпурния плащ на краля, докато той крачеше царствено по ливадата. Развяваше и полите на бялото палто на неговия архилектор, докато той куцаше упорито, превит над бастуна си, на почетно разстояние зад краля. В клоните чуруликаха птички. Лачените ботуши на Негово величество скърцаха леко в чакъла на алеите и пораждаха приятно ехо от белите стени на двореца.

От другата страна на стената долитаха отдалечените звуци на строителните работи. Потропване на дъски, звънтене на чукове, стържене на лопатите по земята и трополене на камъни. Зидари и дърводелци си подвикваха един на друг. Това бяха най-приятните звуци за ухото на Джизал. Звуците от съграждането на Адуа.