Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Ще отнеме време, разбира се — казваше в момента той.

— Разбира се.

— Може би години. Но по-голямата част от останките вече са разчистени. Ремонтите на по-леко пострадалите сгради започнаха. Докато се усетим, и Агрионт ще бъде по-величествен от всякога. Поставил съм си го като основна задача.

Глокта склони почтително глава.

— Следователно това ще бъде и моята основна задача, Ваше Величество. А също тази на Висшия съвет. Ако позволите да се поинтересувам… — промърмори той, — за здравето на съпругата ви, нашата кралица?

Джизал размърда беззвучно устни. От всички хора, най-малко с този искаше да обсъжда личния си живот, но не можеше да отрече, че каквото и да беше направил сакатият, подобрението беше повече от значително.

— Съществена промяна — закима енергично Джизал. — Напоследък откривам, че кралицата е жена с почти… ненаситен апетит.

— Радвам се, че увещанията ми са дали резултат.

— О, има ефект, определено. Има само още нещо, има някаква… — Джизал размаха ръка във въздуха, докато търсеше вярната дума — тъга в нея. Понякога… я чувам да плаче нощем. Стои пред отворения прозорец и плаче, с часове.

— Плаче ли, Ваше Величество. Вероятно става дума просто за тъга по дома. Винаги съм подозирал, че кралицата е доста по-ранима душа, отколкото изглежда отстрани.

— Така е! Така е. Нежна душа. — Джизал се замисли за момент. — Знаете ли, мисля, че сте напълно прав. Тъга по дома. — В главата му се зароди идея. — Може би трябва да променим градините в двореца, да им придадем облика на Талинс? Ще променим поточето, за да наподобява каналите на града и така нататък!

Глокта се усмихна до уши.

— Великолепна идея. Веднага ще поговоря с кралския градинар. Може би мога да поговоря отново и с Нейно величество, да видя дали няма да мога с нещо да утеша сълзите й.

— Ще съм ви признателен. А как е вашата съпруга? — подхвърли през рамо, в опит да смени темата, и с ужас установи, че неволно подхвана още по-тягостна от предишната.

Но Глокта просто се усмихна отново с беззъбата си уста.

— Тя ми е огромна утеха и подкрепа, Ваше Величество. Наистина не знам какво щях да правя без нея.

Продължиха известно време да вървят в неловко мълчание. Накрая Джизал се покашля:

— Мислех си, Глокта, за моята програма. Знаете за данъчното облагане на банките? Може би така ще успеем да съберем пари за нова болница при доковете. За хората, които не могат да си позволят да плащат на лекар. Простолюдието се отнася с добро към нас. Помогнаха ми да дойда на власт, изстрадаха много заради мен. Управлението трябва да се грижи за всички граждани, прав ли съм? А колкото по-ниско са те, колкото по-бедни са, толкова повече се нуждаят от помощта ни. Кралят е толкова богат, колкото най-бедния му поданик, не мислите ли? Ще помолите ли върховния правозащитник да подготви някакъв план? Скромно като начало, после можем винаги да разрастваме. Безплатни жилища например за онези, които останаха на улицата. Трябва да помислим и за…

— Ваше Величество, разговарях с общия ни приятел.

Джизал закова на място. По гърба му пробяга ледена тръпка.

— Така ли?

— Боя се, че съм длъжен. — Тонът на сакатия беше угоднически, но хлътналите му очи нито за миг не се откъснаха от тези на Джизал. — И нашият приятел… не е много ентусиазиран от идеята.

— Той ли управлява Съюза, или аз? — И двамата добре знаеха отговора на този въпрос.

— Вие сте кралят, разбира се.

— Разбира се.

— Но нашият общ приятел… не искаме да го разочароваме, нали?

— Глокта приближи още крачка напред и лявото му око потръпна противно. — Нито един от нас не иска да предизвика ново… негово посещение на Адуа.

Коленете на Джизал се подкосиха. Далечният спомен за непоносимата болка отново го загложди в стомаха.

— Не — отвърна пресипнало. — Не, разбира се.

— Може би с времето — гласът на сакатия се понижи до шепот — ще се намерят средства за някой по-малък проект. В крайна сметка нашият приятел не може да види всичко, а каквото не вижда, няма да е проблем. Сигурен съм, че с вас, тихомълком… можем да свършим нещо добро. Но засега е рано.

— Не. Прав сте, Глокта. Имате невероятен усет за тези неща. Не предприемайте нищо засега, което може да го засегне. И информирайте нашия приятел, че неговото мнение винаги ще бъде ценено над всички останали. Моля, кажете му, че може да разчита на мен за това. Ще му кажете, нали?

— Разбира се, Ваше Величество. Сигурен съм, че ще е очарован да го чуе.