Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Ваше Високопреосвещенство. — Гласът на Уест беше немощен и грапав като натрошено стъкло. Направи немощен опит да се усмихне. — Или предполагам… мога да те наричам братко?

— Уест… Колем… толкова се радвам да те видя. Радостен и същевременно ужасѐн.

Група офицери влязоха след Уест в кабинета. Разбира се, помня невероятно квалифицирания лейтенант Яленхорм, който вече е майор. И Бринт, произведен в капитан вследствие на бързото израстване на приятеля му в йерархията. Маршал Крой, познат и обичан колега във Висшия съвет. Поздравления на всички за повишенията.

Най-отзад в групата имаше още някой. Слаб мъж, със следи от ужасни изгаряния по лицето. Но аз, измежду всички хора, съм последният, който ще съди някого заради външния му вид. Всички гледаха със сериозни изражения на лицата към Уест, сякаш бяха готови всеки един момент да скочат към него и да го хванат, преди да се е свлякъл на пода. Вместо това той докуца до голямата кръгла маса и седна на най-близкия стол.

— Знам, трябваше да дойда да те видя — каза Глокта. Много по-рано.

Уест отново направи опит да се усмихне, още по-жалък от предишния. Няколко от зъбите му бяха паднали.

— Глупости. Знам колко си зает в момента. А и аз се чувствам много по-добре днес.

— Добре, добре. Това е… добре. Мога ли да ти предложа нещо? Какво ли може да ти помогне? Каквото и да е?

— Не, не мисля — поклати глава Уест. — Познаваш всички, разбира се. С изключение на сержант Пайк. — Изгореният кимна.

— За мен е удоволствие. Да видя някой по-обезобразен от мен.

— Чух… добри новини от сестра ми.

Глокта направи болезнена гримаса и едва събра сили да погледне стария си приятел.

— Аз, разбира се, трябваше да поискам съгласието ти. И със сигурност щях да го направя, ако имаше време.

— Разбирам. — Блесналите очи на Уест бяха приковани в тези на Глокта. — Тя всичко ми обясни. За мен е облекчение да знам, че ще има кой да се грижи за нея.

— Можеш да разчиташ на това. Аз ще имам грижата. Повече никой няма да я нарани.

Изпитото лице на Уест се изкриви в мъчителна гримаса.

— Хубаво. Хубаво. — Потри леко бузата си. Ноктите му бяха почернели, със засъхнала кръв по краищата, сякаш бяха на път да се отлепят от пръстите. — За всяко нещо има цена, нали, Санд? За постъпките ни?

— Така изглежда. — Глокта усети как окото отново се разтреперва.

— Загубих няколко зъба.

— Видях и искрено ти съчувствам. Намирам супата за… Истинска отврат.

— Едва… ходя.

— И за това ти съчувствам. Бастунът ще стане най-добрият ти приятел. А моят скоро ще остане единственият.

— Сега съм само жалка останка от това, което бях.

— Разбирам болката ти. Наистина. Усещам я почти по-силно от собствената си.

Уест бавно поклати глава.

— Как успяваш?

— Стъпка по стъпка, стари приятелю. Когато е възможно, стой настрана от стълбите, а от огледалата — на всяка цена.

— Мъдър съвет. — Уест се разкашля. Дълбока, дрезгава кашлица, от дълбините на дробовете му. Преглътна шумно. — Мисля, че време то ми изтича.

— В никакъв случай! — Ръката на Глокта подскочи, сякаш щеше да се отпусне на съсухреното рамо на Уест, готова за утешителен допир. Отдръпна я смутено. Не е пригодена за такива действия.

— Така значи си отиват повечето от нас, а? — Уест постави език в една от празнините между зъбите си. — Без последен щурм. Без момент на слава. Просто… бавно се разпадаме.

Глокта искаше да му каже нещо окуражаващо. Но подобни глупости излизат от устите на другите, не и от моята. Млади, красиви усти, с всичките си зъби.

— Онези, които умират на бойното поле, са един вид щастливци. Отиват си вечно млади. Завинаги на върха на славата.

Уест кимна бавно.

— Да живеят щастливците… — Очите му се извъртяха към тавана, олюля се и се свлече настрани. Яленхорм беше пръв от скочилите към него, хвана го, преди да падне на пода. Тялото му се отпусна в ръцете на едрия офицер и от устата му плисна струя повръщано.

— Обратно в двореца! — отсече Крой. — Веднага!

Бринт се завтече и отвори вратата, докато Яленхорм и Крой изнасяха Уест, прехвърлил ръце през раменете им и увиснал безжизнено между тях. Върховете на ботушите му се влачеха по пода, а оплешивялата му на петна глава се полюшваше безжизнено. Безпомощен, Глокта ги проследи с поглед, докато излязоха. Беззъбата му уста висеше наполовина отворена, сякаш искаше да каже нещо. Да пожелае на приятеля си късмет, скорошно оздравяване или просто приятен ден. Нито едно нямаше да е уместно предвид обстоятелствата.