Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Ставай де.

— Лесно е да се каже. — Глокта пое няколко пъти бързо въздух и с ръмжене се претърколи на четири крака. Героично постижение. Раздвижи леко всеки един от крайниците си и примижа от болка при последвалото пукане на ставите. Няма счупено. Не повече отпреди. Пресегна се, достигна падналия си сред разпилените листове хартия бастун и го придърпа с два пръста към себе си. Усети върха на ножа да опира в гърба му.

— Не ме мисли за глупак, Глокта. Ако опиташ нещо…

Глокта се вкопчи в ръба на писалището и се изправи на крака.

— Ще ми изрежеш черния дроб и така нататък. Не се тревожи. Прекалено сакат съм да опитвам каквото и да било по-опасно от това, да се насера в гащите. Но имам да ти показвам нещо. Нещо, което съм сигурен, че ще оцениш. А ако съм сбъркал… е, винаги можеш да ми прережеш гърлото по-късно.

Глокта излезе през тежките врати на кабинета си. Пайк беше залепнал за гърба му като сянка, старателно прикрил ножа от любопитни погледи.

— Стойте тук — викна на двамата практици в преддверието и закуца под изпитателния поглед на секретаря зад голямото писалище. Излязоха в широкия коридор, който пресичаше Палатата на въпросите и Глокта закуца бързо напред, с почукване на бастун по каменната настилка. Болеше го, но беше вдигнал високо глава, извил упорито устни. Чиновниците, практиците и инквизиторите се покланяха и отстъпваха заднишком, да му направят път. Как се страхуват от мен. Повече от всеки друг в Адуа и не без основание. Как се промениха нещата. И същевременно как не са мръднали. Кракът, вратът, празните венци. Те бяха съвсем същите. И винаги ще бъдат. Освен ако не ме измъчват отново, разбира се.

— Изглеждаш добре — подхвърли през рамо. — Като изключим ужасните белези от изгаряния по лицето, естествено. Отслабнал си.

— Гладуването обикновено води до точно това.

— Така е, така е. И аз много отслабнах в Гуркул. И не само заради парчетата месо, които отрязаха от мен. Насам.

Минаха през тежки врати, от двете страни на които стояха двама начумерени практици, после през отворен портал с решетъчни порти. Тръгнаха по дългия коридор без прозорци, с лек наклон надолу. Беше осветен от няколко фенера. Стените бяха измазани и варосани, макар и преди доста време. Мястото имаше запуснат вид и миришеше на мухъл. Точно както винаги. Шумовете от почукването на бастуна му, тежкото му дишане и шумоленето на бялото палто заглъхваха като смазани под натежалия влажен въздух.

— Няма да получиш кой знае какво удовлетворение, ако ме убиеш.

— Ще видим.

— Съмнявам се. Не аз съм виновен за екскурзията ти на север. Вярно, аз свърших работата, но друг даваше заповедите.

— Той не ми беше приятел.

— Много те моля — изсумтя Глокта. — Приятелят е някой, когото се заблуждаваш, че харесваш, за да направиш по-поносим живота си. Хора като нас нямат нужда от подобни глезотии. Ние се измерваме според враговете си. — А ето ги и моите. Шестнайсетте стъпала се изпречиха на пътя му. Така познатото стълбище. Изсечени от гладък камък, леко изтъркани в средната си част.

— Стъпала. Гадове. Ако ми се отдаде възможността да подложа един човек на изтезание, знаеш ли кого ще избера? — Лицето на Пайк не помръдна, беше един голям безизразен белег. — Няма значение. — Успя да се смъкне безпрепятствено до последното стъпало, после измина няколкото болезнени крачки до дървена врата, обкована с желязо.

— Пристигнахме. — Бръкна в джоба на палтото, извади голяма връзка ключове и ги запремята, докато не откри верния. Отключи вратата и влезе.

Архилектор Сълт не беше същият човек. Но кой от нас е? Някога великолепната му гъста бяла коса сега беше залепнала сплъстена за измършавелия му череп. От едната страна на лицето му имаше жълтеникавокафява подутина със засъхнала кръв по нея. Беше чисто гол и жилестото му старческо тяло беше изцапано с мръсотия от пода на килията. Всъщност приличаше на най-обикновен просяк. Възможно ли е наистина това да е доскоро най-влиятелният човек в Кръга на света? По нищо не му личи. Добър урок за всички. Колкото по-нависоко си се изкачил, толкова по-отвисоко падаш.

— Глокта! — озъби се той и се замята, окован на стола. — Ти предателско, сакато копеле!

Глокта вдигна ръка и пръстенът върху бялата му ръкавица проблесна на ярката светлина.

— Мисля, че правилното обръщение е Ваше Високопреосвещенство .

— Кой, ти? — разсмя се силно Сълт. — Архилектор? Жалката човешка останка? Отвращаваш ме!