Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— „Валинт и Балк“ ли? — Айдър изглеждаше още по-уплашена отпреди, ако това въобще беше възможно. — Предпочитам да съм длъжник на който и да било друг, само не на тях.

— Напълно те разбирам. Но получаваш това или нищо.

— Но как да…

— Жена с твоята находчивост? Сигурен съм, че ще намериш начин. — Изправи се мъчително от стола. — Искам да ме затрупваш с писма. Какво става в града. Какви ги върши Орсо. С кого е във война и с кого в мир. Кои са съюзниците му и кои враговете. Тръгваш със следващия отлив. — На вратата спря и се обърна. — Ще те наблюдавам.

Тя кимна и изтри с трепереща ръка сълзите от бузите си. Първо го изпитваме върху себе си, след което го прилагаме върху другите и накрая нареждаме на някого да го направи вместо нас. Така стават нещата.

— Винаги ли си пиян по това време сутрин?

— Ваше Високопреосвещенство, обиждате ме — ухили се Коска. — Обикновено по това време съм пиян от поне два часа.

— Хм. Всеки се справя с трудностите на деня посвоему. Мисля, че трябва да ти благодаря за помощта ти.

Стириянецът махна превзето с ръка. С ръка, окичена със златни пръстени, както забеляза Глокта.

— Забравете благодарностите, нали имам парите ви.

— Предполагам, ги харчиш разумно. Надявам се да останеш в града и да се порадваш още малко на гостоприемството ни.

— Знаете ли? Мисля, че точно така ще направя. — Наемникът почеса обрива на врата си и ноктите му оставиха червени следи по лющещата се кожа. — Поне докато не ми свърши златото.

— Колко бързо можеш да похарчиш всичко това, което ги платих?

— О, ще се изненадате. Досега съм пропилял десет състояния, че и повече. И сега нямам търпение да пръсна следващото. — Коска плесна по бедрата си, надигна се и тръгна с леко нестабилна походка към вратата. Спря и се обърна. — Имайте ме предвид следващия път, когато тръгнете да организирате отчаяни начинания.

— Първото ми писмо ще носи твоето име.

— В такъв случай ви желая… на добър час! — Коска свали огромната си шапка и се поклони ниско. После се усмихна многозначително и излезе.

Глокта беше преместил кабинета си в просторен салон на приземния етаж на Палатата на въпросите. По-близо до същинската работа на Инквизицията — затворниците. По-близо до въпросите и отговорите. По-близо до истината. И, разбира се, решаващият аргумент… никакви стълби.

Под прозорците му имаше добре поддържана градина. Шумът на шадравана се чуваше приглушен от стъклото. Но в стаята нямаше нищо от обичайните глупави принадлежности на властта. Стените бяха измазани и боядисани в бяло. Мебелите бяха твърди и практични. Точиларското колело на дискомфорта е онова, което опазваше ума ми остър досега. Няма причина да оставям острието да притъпее просто защото ми свършиха враговете. Не след дълго ще се появят нови.

Имаше няколко масивни библиотеки от тъмно дърво. Всичките документи, които трябваше да прегледа, бяха подредени на няколко високи купчини по облицования с кожа плот на писалището. Освен голямата кръгла маса с картата на Съюза и двете изцапани с червено дупки на плота й, имаше едно-единствено нещо, което Глокта беше запазил от кабинета на Сълт. Плешивият Золър гледаше сурово от тъмното си платно, окачено над семплата камина. И има забележителната и леко тревожна прилика с един магус, когото някога познавах. Намирам за уместно поддържането на реална перспектива. Всеки отговаря пред някого.

На вратата се почука и главата на секретаря му се подаде през процепа.

— Лорд-маршалите са тук, архилекторе.

— Покани ги да влязат.

Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега. Колем Уест беше напълно неузнаваем. Косата му беше опадала и по главата му голееха грозни петна. Лицето му беше изпито и с жълтеникав оттенък. Униформата висеше на раменете му като на закачалка и беше изцапана на яката. Прекоси стаята, прегърбен над бастуна си като старец. Приличаше на ходещ труп.

Естествено, от думите на Арди, Глокта беше очаквал нещо подобно. Но шокът от разочарованието и ужасът, които изпита при вида му, го свариха неподготвен. Като да се завърнеш по местата от щастливата си младост и да ги завариш в руини. Смърт. Случва се всеки ден. Колко животи съм съсипал със собствените си ръце? Защо тогава ми е толкова трудно да приема тази?

Но беше точно така. Глокта осъзна, че подсъзнателно е станал и е тръгнал, залитайки, към Уест, сякаш да му предложи ръка за опора.