Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— А, краля на северняците! — провикна се Баяз. — Как са…

— Къде е Феро?

— Тръгна си. Остави малка бъркотия след себе си, но аз я разчистих, както все по-често ми се случва напоследък…

— Къде?

— На юг, предполагам — сви рамене Първия магус. — Отмъщение или нещо от сорта. Все за това говореше. Доста сърдита жена.

— Тя е променена.

— Епохални събития, приятелю. Никой от нас не е същият. Да ти предложа чай?

Прислужникът тръгна към него с полюшващ се поднос. Логън го сграбчи за жакета и го засили в стената. Онзи изписка, отскочи от стената и се строполи сред тракащите на пода чаши.

Баяз го погледна учудено.

— Едно „не“ щеше да свърши същата работа.

— Майната ти, дърто копеле.

— А, Деветопръсти господарю — намръщи се Баяз. — Доста си гневен тази сутрин. Сега си крал, не бива да се поддаваш на подобни първични страсти. Крале, които го правят, не изкарват дълго. Все още имаш врагове в Севера. Убеден съм, че Калдер и Скейл са намислили да ти докарат някои неприятности. Винаги съм смятал, че на добрите обноски трябва да се отплащаш с добри обноски. Ти ми беше от полза и сега аз мога да ти върна услугата.

— Като на Бетод ли?

— Точно така.

— На него не му се отрази много добре.

— Докато приемаше помощта ми, просперираше. После се възгордя, стана непокорен, започна да иска нещата да стават по неговия начин. И без помощта ми… е, знаеш останалото.

— Не се бъркай в работите ми, магьоснико. — Логън постави ръка на дръжката на меча на Създателя. И ако остриетата имаха гласове, както каза навремето магусът, сега той го накара да изреве мрачната си заплаха.

Но по лицето на Баяз премина само тръпка на раздразнение.

— Нищожният човек може и да се притесни от това. Нима не откупих живота ти от Бетод? Нима не ти дадох цел, когато беше останал сам и безнадежден? Нима не те заведох до другия край на Света и не ти показах чудесата, които малцина са зървали? Лоши обноски. Така де, дори мечът, с който сега ме заплашваш, ти е подарък от мен. Надявах се двамата с теб да успеем да постигнем някакво…

— Не!

— Разбирам. Дори не…

— Приключих с теб. Както изглежда, може никога да не стана по-добър човек, но мога да опитам да не ставам по-лош. Поне това мога да опитам.

Баяз го изгледа с премрежен поглед.

— Деветопръсти господарю, не спираш да ме изумяваш. Мислех те за смел, но сдържан, за пресметлив, но състрадателен. Но най-вече, смятах те за реалист. Но вие, северняците, по правило сте сприхави. Това, което виждам сега, е точно сприхавост и саморазрушителен гняв. Май най-после зървам Кървавия девет.

— Радвам се да те разочаровам. Явно и двамата сме преценили напълно погрешно другия. Аз те мислех за велик човек. Сега виждам грешката си. — Логън поклати бавно глава. — Какво направи тук?

— Какво направих ли? — прихна невярващо Баяз. — Комбинирах три чисти дисциплини на магията и създадох нова! Явно не разбираш какво постижение е това, Деветопръсти господарю, но аз ти прощавам. Разбирам, че учението не ти е най-силната страна. Подобно нещо не се е случвало от Старите времена, когато Еуз разделил дарбите между синовете си. — Въздъхна дълбоко. — Явно никой няма да оцени огромните ми постижения. Освен Калул може би, но е малко вероятно да стигне дотам да изкаже поздравленията си. Кръгът на света не е виждал подобна мощ, откакто… откакто…

— Глъстрод унищожил себе си и целия Олкъс покрай това.

— Щом казваш — повдигна вежди магусът.

— И резултатите са почти същите, ако питаш мен, само дето ти предизвика не чак толкова безсмислено клане и унищожи по-малка част от един по-малък град, в едни по-незначителни времена. Иначе къде е разликата между вас двамата?

— Мислех, че е повече от очевидна. — Баяз вдигна чашата си и го погледна спокойно над ръба. — Глъстрод загуби.

Логън се замисли над думите му. Накрая се обърна и тръгна към вратата. Уплашеният прислужник се отдръпна боязливо от пътя му. Тръгна по огласения от стъпките му коридор. Подрънкването на златната огърлица на Бетод беше като подигравателен смях в ушите му.

Може би трябваше да задържи безпощадното копеле на своя страна. Както се развиваха нещата в Севера, скоро можеше да се нуждае от помощта му. Може би трябваше да изсърба вонящата пикня, наречена чай, и да се усмихва, сякаш беше мед. Сигурно трябваше да се смее и да нарича Баяз „стари приятелю“, за да може после, когато нещата тръгнеха на зле, да допълзи до Великата северна библиотека. Това беше разумното решение. Така би постъпил един реалист. Но се оказа точно така, както навремето беше казал баща му…