Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Логън Деветопръстия не беше реалист.

В момента, в който чу отварянето на вратата, Джизал вече знаеше кой беше посетителят. Дори не трябваше да се обръща да погледне. Кой би дръзнал на нахалството да нахълта в кралската спалня, без дори да почука? Изруга наум, но с всичката злоба, на която беше способен.

Можеше да е само Баяз. Тъмничарят. Главният инквизитор. Неотлъчната сянка. Човекът, унищожил половината Агрионт и застлал с руини прекрасния Адуа. А сега се усмихваше и се къпеше в аплодисменти, сякаш беше спасител на нацията. Само от това човек можеше да си изповръща червата. Джизал стисна зъби и продължи да гледа към руините под прозореца си. Отказа да се обърне.

Още изисквания. Нови компромиси. Поредният разговор за това, което трябва да се направи. Да бъде монарх, с Баяз неотлъчно до него, се оказа тягостно и побъркващо преживяване. Налагането на собственото му мнение по най-незначителния аспект на управлението се оказа безнадеждна битка. Накъдето и да погледнеше, виждаше само недоволната физиономия на Първия магус. Чувстваше се като онези дървени статуи, които поставяха на носа на корабите. Красиво, излъскано, величествено, но напълно безполезно парче дърво. А те поне стояха начело на кораба.

— Ваше Величество — разнесе се гласът на възрастния магьосник. Както обикновено, тънкият слой уважение на повърхността му не успя да покрие основата от пълно пренебрежение.

— Какво? — извърна най-накрая лице Джизал. С изненада установи, че Баяз беше заменил представителната роба със старите дрехи за път и тежките ботуши, които беше носил по време на злощастното пътуване в опустошения Запад. — Заминаваш ли? — попита, без дори да посмее да се отдаде на надежди.

— Напускам Адуа. Днес.

— Днес? — Джизал едва се сдържа да не скочи във въздуха и да закрещи от радост. Почувства се като затворник, който напуска вонящата тъмница и излиза отново на свобода, под яркото слънце. Сега ще изгради Агрионт, както той иска. Ще пренареди Висшия съвет, ще избере сам съветниците си. Може дори да успее да се отърве от тази негова съпруга, която Баяз му натресе. Ще е свободен да постъпва правилно, каквото и да означаваше това. Най-малкото, можеше да опита да открие кое е правилното. Нима той не е върховният крал на Съюза? Никой няма да посмее да го спре. — Ще е жалко да се лишим от присъствието ти, естествено.

— Представям си. Има обаче някои уговорки, които трябва да направим, преди да тръгна.

— Разбира се. — Беше готов на всичко, щом така щеше да се отърве от дъртото копеле.

— Разговарях с новия архилектор, Глокта.

Само споменаването на името предизвика тръпка на отвращение у Джизал.

— Нима?

— Забележителен човек. Успя много да ме впечатли. Помолих го да ме представлява и да говори от мое име, докато отсъствам от Висшия съвет.

— А, така ли? — Джизал се замисли дали да изхвърли сакатия от поста му в момента, в който Баяз излезе от портите на Агрионт, или да му даде още ден.

— Препоръчвам — каза Баяз с по-скоро заповеден тон — да се вслушваш и придържаш плътно към всеки негов съвет.

— О, разбира се. Желая ти късмет и на добър път към…

— Всъщност искам да правиш точно каквото ти каже той.

Хладният гняв стисна гърлото на Джизал.

— Искаш на практика… да му се подчинявам?

— На практика… да — отвърна Баяз, без да отмества очи от неговите.

За момент Джизал загуби дар слово. Нима той си мисли, че може да идва и да си тръгва, когато пожелае, а през останалото време да оставя за заместник недъгавия си лакей? Който да заповядва на краля в собственото му кралство? Ама че самодоволен наглец!

— В последно време достатъчно много се набърка в работите ми! — отвърна рязко Джизал. — Не смятам да заменям един арогантен съветник с друг!

— Този човек ще ти е от голяма полза. И за двама ни ще е. Ще дойде време за трудни решения. Ще се наложи предприемането на действия, които ти няма да си склонен да предприемеш. Хората, които живеят в бляскави дворци, се нуждаят от някой, който да изхвърля навън лайната им, защото в противен случай могат да се натрупат по лъскавите коридори и един ден да ги затрупат. Всичко това е от ясно по-ясно. Не ме слушаш.

— Не! Ти си този, който не слуша! Санд дан Глокта? Това недъгаво копеле… — Джизал осъзна неуместния си избор на думи, но гневът му го накара да продължи — да седи до мен във Висшия съвет? Да се хили ехидно в лицето ми? А сега и да ми заповядва? Неприемливо. Немислимо. Невъзможно! Това не е времето на Харод Велики! Нямам представа кое те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш по този начин. Тук аз съм крал и отказвам да ми бъде нареждано!