Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал стенеше и от устата му течаха лиги, нямаше сили дори да извика. Усети как върхът на ботуша на Баяз се подпъхна под тялото му и го претърколи по гръб. После навъсеното лице на магьосника се надвеси отгоре, замъглено от избилите в очите му сълзи.

— Но ако ще упорстваш… щом настояваш нещата да стават по твоему… е, аз имам и други варианти. Дори кралете умират при неизяснени обстоятелства. Хвърлени от кон. Задавени с костилка от маслина. Паднали от високо върху така твърдите павета. Някои дори ги намират на сутринта умрели в съня им. Животът ви, насекоми такива, е толкова мимолетен. А за онези, от които няма никаква полза, може да е още по-къс. Аз те създадох от нищото. От въздуха. И с една дума мога да те върна там, откъдето те взех. — Баяз щракна с пръсти и звукът се заби като меч в корема на Джизал. — Ето така мога да те заменя.

Първия магус се надвеси над Джизал.

— А сега, глупаво копеле, син на долна проститутка, внимавай много как ще отговориш на следващите ми въпроси. Ще правиш ли каквото ти каже архилекторът?

Спазмите се отслабиха достатъчно, за да може Джизал да прошепне едно „да“.

— Ще следваш напътствията му във всичко?

— Да.

— Ще се подчиняваш на заповедите му, независимо дали сте насаме, или на публично място?

— Да — отвърна захласнат Джизал, — да.

— Добре — каза Първия магус и се изправи над Джизал, също както статуята му доскоро се извисяваше над минувачите по Кралския булевард. — Сигурен бях, че ще отговориш така, защото, макар да знам колко арогантен, некадърен и неблагодарен си, знам също, че си… страхливец. Ти също не го забравяй. Вярвам също, че ще запомниш този урок. — Агонизиращата болка внезапно се отдръпна и Джизал успя да надигне замаяната си глава от плочите на пода.

— Мразя те — изграчи той.

— Мразиш ли ме? — прихна Баяз. — Ама че арогантно от твоя страна! Дори да си помислиш, че ме е грижа за това. Мен, Баяз, първия чирак на Ювенс! Аз, който унищожих Господаря Създател, който създаде Съюза, който смаза Стоте думи! — Първия магус бавно вдигна крак от пода и постави подметката си върху бузата на Джизал. — Не ме е грижа дали ме харесваш, глупако! — Натисна с крак лицето на Джизал в локвата от повръщано на пода. — Интересува ме единствено това, да ми се подчиняваш. И ти ще го направиш. Нали?

— Да — изпелтечи Джизал с изкривена уста.

— В такъв случай, Ваше Величество, аз тръгвам. Моли се никога да не ми даваш повод да се завърна. — Натискът на физиономията му изчезна и стъпките на Баяз се отдалечиха към другия край на стаята. Вратата изскърца и се затвори.

Джизал лежеше по гръб и се взираше в тавана. Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. След малко събра смелост да се претърколи по корем и се надигна на четири крака. Миришеше неприятно, не само от повръщаното, размазано по лицето му. Засрамен, осъзна, че се беше изпуснал в панталоните. Допълзя до прозореца. Чувстваше се изстискан като парцал. Задъхан, надигна се от земята и, все още на колене, надзърна през прозореца.

Само след секунда се появи лъсналото теме на крачещия по алеята Баяз. Зад него вървеше Йору Сулфур, с жезъл в едната ръка и кутия от тъмен метал под мишницата на другата. Същата кутия, която носеха по време на пътуването през половината Кръг на света. Какви хубави времена бяха тогава.

Изведнъж Баяз спря, обърна се и вдигна глава. Погледна право към прозореца.

Ужасѐн, Джизал изскимтя и се скри зад завесите. Цялото му тяло трепереше. Споменът за непоносимата болка беше дълбоко запечатан, студен като лед, в стомаха му. Първия магус остана за момент загледан в прозореца, с бегла усмивка на лице. След това се обърна рязко, мина между двамата кланящи се рицари от дворцовата стража на портата и изчезна от поглед.

Джизал не помръдна, вкопчен в завесите на прозореца като дете в полата на майка си. Замисли се за това, колко щастлив бе някога животът му и колко малко от това съзнаваше тогава. Играеше карти, заобиколен от приятели, с бляскаво бъдеще пред себе си. Пое на пресекулки въздух и заседналата в гърлото му буца се разнесе и излезе като сълзи през очите му. Никога досега не се бе чувствал толкова самотен. Син на крале? Нямаше никого и нищо в живота си. Изхлипа и подсмръкна шумно. Всичко пред очите му се размаза. Разтресе се в плач, с разтреперана белязана устна и обилно потекли по бузите му сълзи.

Плачеше от болка и страх, от срам и ярост, от разочарование и безпомощност. Но Баяз беше прав. Той е страхливец. Затова плачеше предимно от облекчение.