Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Червената шапка примигна объркано.

— Както кажеш. Явно съм сбъркал. — Отстъпи крачка назад, после се обърна и си тръгна, като не спираше да клати глава.

Кучето го гледа, докато се скри от погледа му. Беше стиснал зъби и си мислеше как му се иска да удари някого, но не беше сигурен кого. Както и да е, сега освен него друг нямаше наоколо. Той и мъртвите. Сигурно това става след края на битката с човек, който не познава друго освен битки. Започва да се бие със себе си.

Пое дълбоко студения влажен въздух и отново се загледа в гроба на Мрачния. Не беше сигурен и за себе си дали все още различаваше добрия от злия. Замисли се за това, каква беше разликата между двамата.

Сиво, студено утро. Кучето стоеше насред мократа градина и размишляваше за това, колко по-хубаво беше някога всичко.

Глокта се събуди от тънкия слънчев лъч, промъкнал се през цепката на пердетата на прозореца. Падаше по нагънатата завивка, пълен с танцуващи прашинки. Той опита да се обърне на другата страна и пробождането във врата изкриви лицето му в болезнена гримаса. А, първият спазъм за деня. Вторият не закъсня. Преряза го през лявото бедро с такава сила, че дъхът му секна. Друга болка се спусна по гръбнака, намести се в крака и остана там.

— Арх — изръмжа Глокта. Опита да обърне глезена, много бавно, внимателно да раздвижи коляното. Болката моментално се усили. — Барнам! — Отметна завивката на една страна и познатата смрад на изпражнения го блъсна в носа. Нищо не подтиква така към нов продуктивен ден като вонята на собствените ти лайна.

— Аа! Барнам! — Изстена, изпелтечи нещо неразбираемо, вкопчи се в изпитото ляво бедро, но нищо не помагаше. Болката стана още по-силна. Жилите на съсипаната му плът се стегнаха като метални въжета и гротескното му, останало без пръсти стъпало се разтресе неконтролируемо.

— Барнам! — изкрещя. — Барнам, копеле такова! Вратата! — От беззъбата му уста се проточиха лиги, сълзите течаха по гърчещото се лице, ръцете му деряха и мачкаха изцапания с кафяво чаршаф.

Чу забързани стъпки по коридора и бравата изстърга.

— Заключено е, глупако! — изцвили Глокта, докато се гърчеше и мяташе от болка и гняв. Топката на бравата се завъртя и за негова най-голяма изненада вратата се отвори. Какво…

Арди се завтече към леглото.

— Вън! — изсъска Глокта, покрил лицето си с ръка, докато другата продължаваше да стиска чаршафа. — Излез!

— Не. — Тя отметна завивката. Изкривил лице, Глокта зачака тя да залитне назад, да запуши уста с ръка, да ококори очи от изненада и отвращение. Аз съм омъжена за… това омазано в лайна изчадие? Но тя погледна за момент намръщено към крака му, после хвана обезобразеното бедро и заби палци в него.

Глокта се захласна от болката, размята ръце, опита да се усуче настрани, но безуспешно. Хватката й беше безмилостна, две точки на агония, точно в средата на агонизиращия мускул на бедрото.

— Аа! Ти шибана… ти… — Изведнъж мускулът омекна и Глокта омекна с него, отпусна се обратно по гръб. И сега това, че съм омазан със собствените ми лайна, започва леко да ме засрамва.

Остана за момент неподвижно, опънат безпомощно на матрака.

— Не исках да ме виждаш… такъв.

— Късно. Женен си за мен, не помниш ли? Сега сме едно цяло.

— Май аз съм по-облагодетелстван от сделката.

— А аз имам живота си, нали?

— Далеч не такъв, за какъвто копнеят повечето момичета. — Загледа се в слънчевия лъч, който пробягваше по тъмното й лице. — Знам, че не съм това, което си искала от… съпруг.

— Винаги съм мечтала за мъж, с когото да танцувам. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Но мисля, че ти ми подхождаш повече. Мечтите и копнежите са за малки деца. А ние и двамата сме възрастни.

— Нищо. Сега виждаш, че това, че не танцувам, е най-малкият ми кусур. Не трябва да правиш… това.

— Искам да го правя. — Стисна здраво лицето му и го извърна, доста болезнено, към себе си. — Искам да правя нещо. Искам да съм полезна. Искам някой да се нуждае от мен. Разбираш ли това?

Глокта преглътна мъчително.

— Да. От всички, аз най-добре разбирам това. Къде е Барнам?

— Казах му, че може да си вземе почивка до обяд. Казах му, че отсега нататък аз ще имам грижа за това. Също му казах, че искам да ми премести леглото тук.

— Но…

— Да не искаш да ми кажеш, че не мога да спя в една спалня със съпруга си? — Ръцете й се плъзнаха бавно по съсипаната плът и нежно, но настоятелно взеха да разтриват белязаната кожа на бедрото. Колко време мина? Откакто ме е поглеждала жена без ужас в очите? Откакто ме е докосвала без намерението да ме нарани? Остана да лежи със затворени очи и отворена уста. Сълзите продължиха да се стичат по бузите и да попиват във възглавницата. Почти удобно. Почти…