Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Баяз затвори очи и издиша тежко през носа като човек, който се опитва да запази търпение, докато обяснява нещо на пълен идиот.

— Нямаш представа какво е да си живял толкова дълго, колкото съм живял аз. Да знаеш всичко, което знам аз. Животът ви, на вас, хората, е мимолетен и някой трябва да ви учи на едно и също отново и отново. На онова, което Ювенс научи Столикус преди хиляда години. Изключително отегчително занимание.

— Съжалявам, че така те отегчавам! — С всяка секунда гневът на Джизал растеше.

— Приемам извинението.

— Шегувах се!

— А, умът ти е остър като бръснач, дори не забелязах, че ме поряза.

— Подиграваш ми се!

— Не ми е никакъв проблем. За мен хората са като деца. Когато достигнеш моята възраст, научаваш, че историята се движи в кръг. Колко пъти вече връщам тази нация от ръба на пропастта, за да тръгне към нови висини. И какво искам в замяна? Няколко дребни жертви от тяхна страна. Да можеше само да разбереш какви жертви трябваше да направя аз заради добитък като вас!

Джизал изстреля показалец към прозореца.

— Ами всичките онези мъртви хора? Ами онези, които загубиха всичко? Онзи добитък, както сам се изрази! Мислиш ли, че са щастливи от жертвите, които направиха? Ами всички онези, които са страдали от тази болест? Ами тези, които страдат от нея днес? Най-добрият ми приятел е един от тях! Няма как да не забележа, че е подобна на онази, за която разказа, че е опустошила Олкъс. Все си мисля, че причината за нея е твоята магия!

Първия магус дори не направи опит да отрече.

— Аз се занимавам със значимите събития. Не ми е работа да се задълбавам в съдбите на този или онзи селянин. Същото се отнася и за теб. Опитах да те науча на това, но виждам, че не ти се е удало да усвоиш урока ми.

— Бъркаш! Аз отказах да го науча! — Сега е моментът, каза си. Сега, докато е ядосан. Само така ще успее да се измъкне завинаги от сянката на Първия магус и да заживее като свободен човек. Баяз е отрова, от която трябва да се отърве веднъж завинаги. — Ти ми помогна да се кача на престола и за това аз ти благодаря. Но не понасям начина ти на управление, намирисва ми на тирания!

— Всяко управление е тирания — присви очи Баяз. — В най-добрия случай е просто облечено в красиви дрехи.

— Това твое грубо пренебрежение към поданиците ми! Повече няма да го търпя! Приключих с теб. Повече не си желан тук. Отсега нататък ще вървя по своя собствен път. — Махна с ръка на Баяз с надеждата, че отстрани жестът му изглежда достатъчно царствен и властен. — Можеш да си вървиш.

— Мога… ли? — За момент Първия магус не каза нищо, не помръдна от място, само лицето му се смрачи още повече. Остана така достатъчно дълго, за да усети Джизал как гневът му се отдръпва, как устата му пресъхва и коленете му омекват. — Осъзнавам, че съм бил прекалено мек с теб — каза той и сега всяка дума режеше като бръснач. — Глезих те като любим внук и ето че стана своенравен. Повече няма да допусна подобна грешка. Съвестният настойник не жали тоягата.

— Аз съм син на крале! — озъби му се Джизал. — Няма да…

Внезапната болка го прониза в стомаха като копие. Преви се на две, направи няколко несигурни крачки и от устата му изригна фонтан от повръщано. Строполи се по очи. Не можеше да си поеме въздух. Короната му се изтърколи от главата и спря в ъгъла на стаята. Никога досега не беше изпитвал такава агонизираща болка. Нищо, което дори да се доближава до нея.

— Аз нямам представа… кое кара теб да мислиш… че можеш да ми говориш по този начин. На мен, Първия магус! — Джизал чу приближаващите бавно стъпки на Баяз и силата на гласа му го прониза в ушите, докато се гърчеше на пода.

— Син на крале? Разочарован съм, че след толкова много неща, които преживяхме заедно, още не си научил да не вярваш на лъжите, които разпространявам за твое добро. Тази глупост беше предназначена за идиотите на улицата, но както виждам, идиотите в дворците със същия успех се успиват от тази сладникава бълвоч. Купих те от една курва. Струваше ми шест марки. Тя искаше двайсет, но аз умея да се пазаря.

Естествено, от казаното болеше. Но не толкова, колкото режещата болка в гръбнака, раздираща очите му, изгаряше кожата му, изстискваше го до мозъка на костите и го караше да се мята на пода като жаба във вряла вода.

— Естествено, не мислиш, че си единствен, нали? Не съм толкова глупав, че да залагам само на един зар. Имаше и други деца с мистериозно потекло, готови да заемат ролята. Имаше едно семейство, Бринт, ако не се лъжа, и още много други. Но ти, Джизал, ти изплува най-отгоре, като лайно на повърхността на водата. Още когато прекосих моста и влязох в Агрионт, още щом те видях пораснал, знаех, че ще си ти. Ти просто пасваше на ролята, а това не се учи. Дори започна да говориш като крал, нещо, което не очаквах.