Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал гледаше как знатните особи на Съюза се изнизват намусени от Огледалната зала. Велики мъже. Ишър, Барезин, Хюгън и много други. Хора, на които някога се беше възхищавал. Смирени. Едва сдържаше усмивката си, като ги гледаше как мърморят сърдито. Почти се почувства като истински крал… до момента, в който не погледна кралицата.

Терез и баща й, върховен херцог Орсо, се бяха впуснали в нещо като прочувствен спор между баща и дъщеря на цветущ стириянски и подчертан и от двамата с бурно ръкомахане. Сигурно щеше да изпита известно облекчение да види, че не е единственият мъж от семейството й, достоен за нейната омраза, ако не подозираше, че той е темата на спора. Чу леко изстъргване зад гърба си и се обърна, умерено отвратен при вида на новия си архилектор.

— Ваше Величество — заговори тихо Глокта, сякаш възнамеряваше да обсъди с него някоя тайна. После погледна смръщено към Терез и баща й. — Ако позволите да попитам… всичко наред ли е между вас и кралицата? — Понижи още повече глас. — Разбирам, че рядко спите в една и съща стая.

Джизал беше на косъм да възнагради нахалството на сакатия със силен шамар с опакото на ръката, когато зърна с периферното си зрение погледа на Терез. Отново го гледаше с онова крайно презрение, запазено специално за съпруга й. Усети как раменете му увисват.

— Тя едва издържа да е в една и съща страна с мен, камо ли в една и съща стая. Тази жена е истинска кучка! — озъби се, после наведе глава и заби поглед в пода. — Какво мога да направя?

Глокта изпъна врат на една страна, после на другата и Джизал потисна тръпката по гърба си, когато чу острото пукане на костите му.

— Нека аз поговоря с кралицата, Ваше Величество. Когато реша, мога да бъда доста убедителен. Разбирам трудностите ви. Аз самият съм отскоро женен.

Джизал не смееше да мисли що за женски звяр може да вземе подобно чудовище за съпруг.

— Ами? — попита с престорен интерес. — Коя е щастливата дама?

— Вярвам, че се познавате бегло. Казва се Арди. Арди дан Глокта. — Устните на сакатия бавно се отдръпнаха и оголиха отвратителните дупки в зъбите му.

— Но не…

— Сестрата на стария ми приятел Колем Уест, да. — Джизал си беше глътнал езика. Глокта се поклони сковано. — Приемам с благодарност поздравленията ви, Ваше Величество. — Обърна се, докуца до края на подиума и започна да слиза бавно по стъпалата, като се подпираше превит над бастуна.

Джизал не можа да скрие сковаващия шок, смазващото разочарование и истинския ужас, които го обзеха. Умът му не го побираше, как ли е успяло това недъгаво чудовище да изнуди Арди, за да падне в капана му. Може би просто е била отчаяна, след като той я заряза. Може би сега, когато брат й беше болен, не е имала към кого другиго да се обърне. Онзи ден, в болницата, при вида й нещо в него потрепна, точно както преди. Мислеше си, че може би един ден, след време…

Сега и тази му фантазия лежеше смазана на пода. Арди е омъжена за човек, когото Джизал презираше. Човек, който седеше в собствения му Висш съвет. Но най-лошото, за човек, на когото в момент на умопомрачение беше признал истината за кухия си брак. Беше оставил да изглежда слаб, уязвим, жалък.

Сега вече знаеше, че обичаше Арди с непосилна страст. Че бяха споделяли нещо, което никога повече нямаше да открие. Как не можа да го осъзнае навреме? Как позволи всичко да се разпадне заради това? Тъжната истина беше, че, както подозираше, само любовта не е достатъчна.

Логън бе обзет от силно разочарование, когато отвори вратата. Обзет от гняв, я затръшна зад гърба си. Стаята беше чиста и подредена, сякаш в нея никога не беше спал човек. Феро си беше тръгнала.

Нищо не стана така, както беше очаквал. Досега сигурно трябваше да се е примирил с това. В края на краищата нищо не ставаше така, както го мислеше, никога. А той продължаваше да пикае срещу вятъра. Беше като човек, чиято врата е прекалено ниска, но вместо да помисли как да се навежда при влизане, той упорито блъскаше главата си в горния праг, всеки ден от жалкия си живот. Искаше му се да изпита съжаление за себе си, но знаеше, че заслужава точно това. Човек не може да очаква щастлив край, ако е направил нещата, които той натвори.

Стиснал зъби, тръгна по коридора. Без да почука, влетя през съседната врата. Високите прозорци бяха отворени и слънцето огряваше просторната стая. Лекият ветрец разклащаше завесите. Пред един от прозорците, с чаша чай в ръка, седеше Баяз. Един раболепен прислужник в кадифен жакет държеше в ръка поднос с чаши и тъкмо доливаше неговата от сребърен чайник.