Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Ръката се стегна. Гърдите й се повдигнаха, но през гърлото не влезе въздух. Започна да се мята, да дращи с нокти, но хватката му бе желязна, каменна, стегната като клуп около врата на обесения. Тя се бореше и гърчеше, но той не помръдна ни на косъм. Тя докопа опустошеното лице на Мамун, пръстите й заровиха в прашната плът, но очите му не мигаха. В стаята бе станало студено.

— Кажи молитвите си, дете — прошепна той през стиснатите си счупени зъби, — и се надявай Бог да е милостив.

Тя усещаше как губи сили. Дробовете й щяха да се пръснат всеки момент. Продължаваше да го дере, но все по-вяло. Все повече губеше сили.

Отпусна ръце, краката й увиснаха, клепачите й натежаха. Всичко беше ужасно студено.

— Така — прошепна той, дъхът му се заизвива на облак пред устата му. Спусна я обратно на земята, отвори уста и разкъсаните му устни оголиха счупените зъби. — Така.

Пръстът й се заби в шията му. През кожата, в сухата му плът, потъна целият. Главата му се отметна назад. Другата й длан обви неговата, освободи хватката му и изви пръстите му наопаки. Усети как костите в пръстите му изпукват, скърцат, пращят. Тялото се стовари на пода. По тъмните стъкла на прозореца до нея плъзна бял скреж, изскърца под босите й стъпала, докато извиваше тялото на Мамун и го приковаваше към стената. Блъсна го в разцепената ламперия, в ронещата се мазилка и от стената се поръси прах.

Продължи да забива пръста си в гърлото му, по-нагоре, по-навътре. Не беше трудно. Силата й нямаше край. Тя извираше от Другата страна. Семето я бе променило, както бе променило и Толомей. Завинаги.

Феро се усмихна.

— Ще вземеш плътта ми, а? Това ти беше последното ядене, Мамун.

Връхчето на пръста й се плъзна между зъбите му, пресрещна палеца й и закачи челюстта му като на рибарска кука. С рязко дръпване от китката я отпра от главата му и я захвърли с трополене настрани. Езикът му провисна навън — разпрана, прашна пихтия.

— Кажи си молитвите, ядачо — изсъска тя, — и се надявай Бог да е милостив. — Притисна главата му между дланите си. От носа му се разнесе протяжен вой. Потрошената му ръка напразно се опитваше да я докопа. Черепът му се огъна, сплеска се, накрая се пръсна и парчета кост се разлетяха наоколо. Феро остави тялото да се свлече на пода и то посипа с прах краката й.

— Да…

Тя не се стресна. Не погледна. Знаеше откъде идва гласът. Отвсякъде и отникъде.

Пристъпи към прозореца и го отвори. Изскочи навън, приземи се десетина крачки по-долу в тревата и се изправи. Нощта преливаше от звуци, но Феро бе притихнала. Тръгна през обляната от лунна светлина ливада и около всяка стъпка на босите й стъпала плъзваше бял скреж. Изкачи внимателно дългите стъпала и излезе на стената. Гласовете я последваха.

— Чакай.

— Семето!

— Феро.

— Пусни ни…

Не им обърна внимание. Мъж в броня стоеше и гледаше в далечината, обърнат към Кулата на Създателя, по-тъмночерен силует на фона на черното небе. Малко петно мрак над Агрионт, в което нямаше звезди, нямаше потопени в лунна светлина облаци, идеално черно. Феро се замисли дали там вътре Толомей не дебне в сенките, дали не дращи по портата. Дращи, дращи, завинаги.

Тя бе пропиляла своя шанс за отмъщение.

Феро нямаше да допусне това.

Тръгна покрай парапета на кулата, покрай часовия и докато го отминаваше, той се загърна по-плътно в наметалото си. Прехвърли се през парапета и скочи, вятърът изсвистя покрай кожата й. Прескочи рова, покрит с напукан като паяжина лед. Павираният път полетя към нея. Краката й тупнаха силно отгоре му, тя се претърколи напред, отново, после тръгна между сградите. Дрехите й бяха разкъсани от падането, но по кожата й нямаше и следа. Нито капчица кръв.

— Не, Феро.

— Върни се и намери Семето!

— До него е.

— У Баяз е.

Баяз. Може би когато приключи на юг, ще се върне. След като закопае великия Утман-ул-Дощ под руините на собствения му дворец. След като изпрати Калул и неговите ядачи, и неговите свещеници в ада. Може би тогава ще се върне и ще даде на Първия магус заслужен урок. Урока, който искаше да му даде Толомей. Но, от друга страна, лъжец или не, той все пак удържа на думата си. Даде й средството за отмъщение.

Беше време да се възползва от него.

Феро се измъкна от притихналите руини на града, безшумна и бърза като нощен вятър. На юг, към доковете. Все ще намери начин. На юг, през морето към Гуркул, а после…

Гласовете й зашепнаха. Хиляди гласове. Шептяха й за портите, които Еуз затвори, за ключалките, които заключи. Молеха я да ги отвори. Казваха й да счупи ключалките. Казваха й как, заповядваха й да го направи.