Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Тя го погледна и преглътна. Ето го и момента на отказа. Много благодаря, но предпочитам да умра.

— Ще бъда искрена с теб. Като по-млада… съм правила някои неразумни неща. — Гримаса. — Това дори не е първото копеле, което нося в утробата си. Баща ми ме изхвърли по стълбите и загубих детето. Едва не ме уби. Не вярвах, че ще се повтори.

— Всички сме правили неща, с които не се гордеем. Някой ден трябва да чуеш самопризнанията ми. Или по-добре никой да не ги чува. Това не променя нищо. Обещах, че ще се грижа за теб. Не виждам друг начин.

— Тогава да. — Взе пръстена от ръката му и без да се церемони, го сложи на пръста си. — Няма какво толкова да му мисля, нали? Е, не е точно възторженото съгласие, сълзите от радост, щастливата замая, за които четем в приказките. По-скоро неохотно приета сделка. Повод за тъжен размисъл над провалени очаквания.

— Не съм си и помисляла… — промърмори тя, без да откъсва очи от камъка на пръста си, — докато ви гледах как се дуелирахте с брат ми преди толкова години, че един ден ще нося твоя пръстен? Ти винаги си бил мъжът на мечтите ми.

— И на кошмарите ти. Странни са повратностите на съдбата. Обстоятелствата невинаги са това, което човек може да предвиди. Е, май спасих два живота. Колко ли от стореното зло ще компенсират? Едно е сигурно, това отива от правилната страна на везните. Всеки се нуждае от нещо на правилната страна на везните.

Тъмните й очи се извърнаха към неговите.

— Не можа ли да си позволиш по-голям камък?

— Само ако бях обрал хазната — дрезгаво отвърна той. По традиция сега идва времето за целувка, но предвид обстоятелствата…

Тя пристъпи към него и вдигна ръка. Той се изправи, потрепна, пронизан от болка в хълбока.

— Съжалявам… отвикнал съм.

— Ако ще го правя, смятам да е както трябва.

— Имаш предвид, да извлечеш най-доброто?

— Да направя нещо поне.

Тя пристъпи още по-близо до него. Глокта трябваше да се насили да остане на мястото си. Тя го погледна в очите, вдигна ръка и бавно го докосна по бузата, клепачът му потрепери. Глупава работа. Колко жени са ме докосвали досега? Но това беше в друг живот. В друг…

Погали лицето му, пръстите й потънаха в челюстта му. Вратът му изпука, когато го придърпа към себе си. Топлият й дъх лъхна брадичката му. Устните й се потриха нежно в неговите, после още веднъж. От гърлото й се изтръгна нисък стон, от който дъхът му секна. Преструва се, естествено. Нима е възможно някоя жена да пожелае да докосне това съсипано тяло? Да целуне това опустошено лице? Аз самият съм отвратен само от мисълта. Преструва се, но заслужава аплодисменти за усилието.

Левият му крак потрепери и бе принуден да се вкопчи здраво в бастуна. Въздухът изсвистя през носа му. Тя извъртя лице настрани пред неговото и устните им се впиха едни в други във влажна целувка. Връхчето на езика й облиза празните му венци. Преструва се, естествено, как иначе? И въпреки това го прави толкова добре, толкова добре…

Феро седеше и гледаше ръката си. Ръката, която бе държала Семето. Изглеждаше същата, но усещането бе различно. Студено някак. Много студено. Беше я завила с одеяла. Беше я топила в топла вода. Беше я държала край огъня, толкова близо, че дори я изгори.

Нищо не помогна.

— Феро… — прошепнато тъй тихо, че можеше да мине за вятъра в рамката на прозореца.

Тя скочи на крака, стиснала ножа си. Огледа ъглите на стаята си. Празно. Наведе се да надзърне под кревата, под високия шкаф. Размести завесите, за да не й пречат. Никой. Всъщност знаеше, че няма да намери никого.

Но нали ги чу.

На вратата се почука и тя отново се обърна рязко, изсъска през стиснати зъби. Поредният сън? Поредният призрак? Още тежки ключалки.

— Влез? — изръмжа тя.

Вратата се отвори. Баяз. Повдигна вежда при вида на ножа в ръката й.

— Много си падаш по ножовете, Феро. Тук нямаш врагове.

Изгледа магуса през присвити очи. Не беше толкова сигурна.

— Какво стана… вятърът?

— Какво стана ли? — сви рамене Баяз. — Победихме.

— Какви бяха онези фигури? Сенките.

— Не видях нищо, освен това, как Мамун и неговите Сто думи си получиха полагащото им се наказание.

— Не чу ли гласове?

— На фона на тътена от победата? Нищо не съм чул.

— Аз пък чух. — Феро отпусна ножа и го прибра в колана си. Раздвижи пръсти — все същото, но някак по-различно. — Продължавам да ги чувам.

— И какво ти казват, Феро?

— Говорят за ключалки, порти, врати и отварянето им. Винаги споменават отварянето им. Питат за Семето. Къде е?