Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Така е — изсъска ледено Глокта. За жалост е точно така. Много, много жалко.

Дебелите пръсти на Хоф не можеха да си намерят място.

— Знам, че имате някакви отношения с дамата и нейното семейство. Ще ви разбера напълно, ако решите да се дистанцирате от подобна отговорност. Мога да организирам всичко, без…

Глокта го дари с най-противната си усмивка.

— Да не намеквате, че не съм достатъчно безпощаден за убийството на една бременна майка, лорд-шамбелане? — Гласът му отекна силно от твърдите бели стени, безжалостен като удар с нож.

Хоф примижа боязливо и очите му се стрелнаха нервно към пода.

— Сигурен съм, че няма да трепнете пред изпълнението на патриотичния си дълг…

— Добре. В такъв случай бъдете спокоен. Общият ни приятел не ме е избрал за тази роля заради мекото ми сърце. По-скоро обратното. Ще се заема.

Същата малка тухлена къщичка на същата незабележителна уличка, която Глокта бе посещавал толкова често преди. Същата къща, в която съм прекарал толкова приятни следобеди. В удобство, доколкото мога да се доближа до удобство, естествено.

Пъхна дясната си ръка в джоба и долови допира на студения метал в пръстите му. Защо го правя? Защо? За да може оня пиян задник Хоф да отрие потта от челото си от облекчение, че е предотвратил бедствие? За да може Джизал дан Лутар да се окопае по-здраво на марионетния си трон? Изви хълбоци първо на едната страна, после на другата, докато гърбът му изпука. Тя заслужава много повече. Но такава е ужасната аритметика на властта.

Бутна портата, докуцука до входната врата и почука лекичко. Мина известно време, преди раболепната камериерка да отвори. Вероятно същата, която е уведомила дворцовия пияница Хоф за неприятната ситуация? Поведе го през претъпканата с мебели всекидневна, докато си мърмореше нещо под носа и го остави там, загледан в скромния огън зад решетката на камината. Мярна отражението си в огледалото по-горе и се намръщи.

Кой е този човек? Тази жалка човешка черупка? Този тромав труп? Нима това изобщо може да се нарече лице? Разкривено и набраздено, гравирано с болка. Какво е това ненавистно, жалко създание? О, ако има Бог, пази ме от това нещо!

Опита да се усмихне. В мъртвешки бледата му кожа се врязваха свирепи бръчки и противната яма между зъбите му зейна. Крайчето на устата му потръпна, лявото му око заигра, по-тясно от другото и силно зачервено. Усмивката е далеч по-ужасна от смръщеното лице.

Има ли друг такъв злодей? Има ли друго такова чудовище? Възможно ли е зад подобна маска да е останала частица човещина? Как така красавецът Санд дан Глокта се превърна… в това? Огледала. По-ужасни дори от стълбищата. Устните му се изкривиха от отвращение, докато извръщаше глава.

На прага стоеше Арди и го наблюдаваше мълчаливо. Изглежда прекрасно , помисли си, след като се отърси от неловкото усещане, че е бил под наблюдение. Прекрасно, забелязвам ли вече съвсем лекичко заобляне около корема? Трети месец? Или четвърти? Скоро няма да може да го скрие.

— Ваше Високопреосвещенство. — Пристъпи в стаята и го огледа от главата до петите. — Бялото ви отива.

— Нима? Значи не мислиш, че подчертава кръговете около трескавите ми очи и приличам повече на череп?

— О, в никакъв случай. Пасват идеално на бледото ви като на таласъм лице.

Глокта се ухили с беззъбата си усмивка.

— Точно такъв ефект търся.

— Дошли сте да ме заведете на поредната обиколка из канали, смърт и изтезания?

— Уви, навярно никога повече няма да е възможно да повторим това. Предишния път приключих с всичките си приятели и с повечето си врагове.

— И за съжаление гуркулската армия ни напусна.

— Заети са с друго, както разбирам. — Проследи я с поглед да се отправя към масата и да поглежда през прозореца към улицата. Светлината озари тъмната й коса и пропълзя към крайчеца на бузата й.

— Надявам се, си добре? — попита тя.

— По-зает и от гуркулите. Чака ме много работа. Как е брат ти? Възнамерявах да го посетя, но… Но се съмнявам, че дори самият аз бих изтраял вонята на собственото си лицемерие, ако го бях направил. Аз причинявам болка. Облекчаването й е чужд език за мен.

Арди заби поглед в пода.

— Не е добре. При всяко следващо посещение е все по-слаб. Докато бях при него, му падна един зъб. — Тя сви рамене. — Просто ей така, както се опитваше да сдъвче нещо, зъбът му падна. Замалко да се задави. Но какво мога да направя аз? Може ли изобщо някой да направи нещо?