Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Но Феро само се усмихваше. Остави ги да си говорят.

Тя няма господари.

Чай и заплахи.

Логън беше ядосан.

Гледаше смръщено просторната зала, с всичките й блестящи огледала и всичките важни особи, събрани в нея. Гледаше смръщено лордовете на Съюза, насядали срещу него. Двеста или повече мърмореща тълпа в противоположния край на залата. Гадеше му се от фалшивите им приказки, от престорените усмивки, от изкуствените им лица, гадеше му се, сякаш беше преял с мед. Но и към хората от другата страна на залата, събрани на високия подиум около него и великия крал Джизал, не питаеше по-добри чувства.

Сакатият, с вечната му презрителна усмивка, който беше дошъл да задава въпроси след онази нощ в кулата, беше тук, облечен от глава до пети в бяло. Имаше и един дебелак, с лице нашарено от спукани капиляри, сякаш денят му от години започваше с бутилка. С тях беше и един висок, слаб копелдак с черен, лъщящ от злато, нагръдник, с дружелюбна усмивка и коварни очички. Най-хитрите лъжци, които Логън беше виждал, но всичките накуп не можеха да се мерят с един от групата.

Баяз седеше и се усмихваше непринудено, сякаш всичко се беше наредило според плановете му. А може би беше. Проклет магьосник. Къде му беше умът, да се доверява на човек без коса. Духовете го предупредиха, че магусите са лукави и имат свои си цели, но той не се вслуша, хвърли се слепешката, с надеждата, че всичко ще се нареди, както винаги. Едно се знае за Логън Деветопръстия — никога не слуша какво му се говори. Само един от многото му недостатъци.

Погледна към Джизал. Изглеждаше съвсем удобно в кралските си одежди. На главата му блестеше златна корона, а златният му трон беше още по-голям от този, на който седеше в момента Логън. До него седеше жена му, обгърната в ледена гордост, но й отиваше, реши Логън. Беше красива като студено зимно утро. И всеки път когато поглеждаше към Джизал, в погледа й имаше нещо. Гледаше го така, сякаш едва се сдържаше да не впие зъби в него. Щастливец, винаги се измъкваше и късметът му не спираше да работи. Логън нямаше нищо против тя да си пробва зъбите върху него, но коя жена с всичкия си щеше да е склонна на това?

Най-много от всичко обаче се мръщеше на собственото си отражение в огледалата отсреща — седнал на трон, на високия подиум до Джизал и неговата кралица. До тази красива двойка изглеждаше още по-навъсен и мрачен, още по-страховито и белязано чудовище. Човек, изтъкан от смърт, но омотан в красиви, ярки цветове и бяла животинска кожа с дълъг косъм, накичен с лъскави нитове и катарами по кожения нагръдник, натруфен с тежката златна огърлица през раменете. Същата, която някога носеше Бетод. Ръцете му стърчаха от обкантените с бялата кожа ръкави — изподрани и белязани. Ръце на изверг, с един пръст по-малко, стиснали подлакътниците на позлатения трон. Кралски дрехи и ръце на главорез. Приличаше на злодея от детска приказка. Безмилостният войн, изкатерил се до върха на властта с помощта на огън и стомана. Покачил се на трон върху планина от човешки кости. А може би той е този злодей.

Размърда се в дращещите по влажната му кожа дрехи. Откакто се измъкна от онази река с едните ботуши на краката си, беше извървял много път. Премина Височините с една тенджера. Беше извървял дълъг път, но сега не беше сигурен дали не се харесваше повече, преди да бе тръгнал по него. Беше се смял с глас, когато чу, че Бетод се нарича крал на северняците. А ето го сега него, прави същото и на всичкото отгоре е още по-неподходящ за трона. Едно се знае за Логън Деветопръстия, голям задник е. Просто и ясно. И това е нещо, което човек не обича да признава за себе си.

Засега предимно говореше пияницата Хоф.

— Уви, Камарата на лордовете е в руини. Ето защо, до построяването на нова, достойна за величието на тази благородна институция зала — нова Камара на лордовете, още по-пищна и величествена от старата — беше взето решение Камарата на лордовете да се разпусне.

Настана тишина.

— Да се разпусне? — промърмори някой.

— Но как тогава ще се чува мнението ни?

— Къде ще може аристокрацията да изразява своя глас?

— Благородниците ще говорят посредством Висшия съвет — каза Хоф с тона, с който възрастният говори на дете. — Или могат да се обръщат към секретаря по аудиенциите, ако желаят да бъдат изслушани от краля.

— Но това може да направи всеки селяк!

— Така е — повдигна вежди Хоф.

Сред лордовете се надигна вълна на недоволство. Логън може и да не разбираше много от политика, но можеше да познае кога едни хора биват прекарвани от други. Никога не е приятно занимание това, но поне този път, като никога, той беше от страната на прекарващите.