Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— И още как.

— Всичкото това време. Да имаме сред нас кралски син. Знаех си, че трябва да има причина да е толкова добър на карти.

Пак тупна Уест по гърба.

— Радвам се да видя, че се оправяте, господине. Знаех си, че няма да се залежите задълго!

— Не се забърквай в неприятности! — провикна се Уест след него, докато майорът се отдалечаваше към вратата.

— Дадено! — ухили се Яленхорм и вратата се хлопна зад гърба му.

Уест взе бастуна, оставен край леглото, стисна зъби и успя да се изправи. Закуцука по шахматно наредените плочки към прозореца, стъпка след стъпка, пронизвани от болка, и накрая застана, присвил очи срещу слънчевата светлина.

Като гледаше дворцовите градини, направо не беше за вярване, че върлува война, че градът е в руини, нито, че по улиците се издигат камари трупове. Ливадите бяха изрядно подкастрени, чакълът по алеите подравнен. Последните няколко кафяви листа бяха паднали от дърветата и короните стърчаха черни и голи.

Когато тръгна за Англанд, беше есен. Наистина ли е отлетяла цяла година? Наистина ли е оцелял след четири сериозни битки, една обсада, засада, кърваво меле? Бе гледал дуел до смърт. Бе се озовал в центъра на съдбовни събития. Беше оцелял в тежък поход от стотици мили в брулената от жестоки ветрове Англанд, посред зима. На най-необичайни места срещна нови приятели, други загинаха пред очите му. Бър, Каспа, Кадил, Три дървета — всички обратно в пръстта, както казват северняците. Бе се изправял пред смъртта и бе причинявал смърт. Безуспешно се опита да намери по-удобно положение за ръката си в превръзката, но всякак болеше. Беше убил наследника на трона на Съюза със собствените си ръце. По повеля на съдбата, граничеща с невъзможното, се бе издигнал до един от най-високите постове в страната си.

Активна година.

Но ето, че свърши. Сега, мир. Градът е в руини и всеки има някакви неща за вършене, но на него му се полага почивка.

Със сигурност няма кой да го отрече. Може дори да поиска Арис дан Каспа да се грижи за него, докато оздравее. Богата и красива милосърдна сестра — ето от какво има нужда…

— Не бива да ставаш. — Арди стоеше на прага. Той се ухили. Радваше се да я види. През последните няколко дни се сближиха. Почти като едно време, когато бяха деца.

— Не се тревожи. С всеки изминал ден се чувствам по-силен.

Тя се приближи до прозореца.

— О, да, след няколко седмици ще си силен колкото момиченце. Обратно в леглото! — Хвана го под ръка и му взе бастуна, после го поведе през стаята. Уест не се опита да се съпротивлява. Ако трябваше да бъде честен, и бездруго бе започнал да се уморява. — Няма да рискуваме — продължи тя. — Съжалявам да го кажа, но ти си единственото, което имам. Е, ако не броим онзи другия инвалид, моя добър приятел Санд дан Глокта.

Уест почти изсумтя в опит да се засмее.

— Разбирате се значи?

— Този човек е отвратителен, естествено, в известен смисъл. Едновременно всяващ ужас и достоен за съжаление. И въпреки това… предвид че няма с кого другиго да общувам, установих, че съм се привързала по особен начин към него.

— Хм. Някога беше отвратителен по съвсем друг начин. Така и не разбрах съвсем защо аз се привързах към него. Но е факт. Сигурно няма…

Усети как нещо го прерязва през червата, препъна се и почти падна, срина се в кревата, обездвиженият му крак щръкна напред. Погледът му се премрежваше, виеше му се свят. Притисна лице в шепи, стисна зъби, устата му се изпълни със слюнка. Усети ръката на Арди на рамото си.

— Добре ли си?

— Да, просто… От време на време получавам такива пристъпи, гади ми се.

Кризата отшумяваше. Той разтърка болезнените си слепоочия, после и тила. Повдигна глава и й се усмихна.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим.

— Колем…

Между пръстите му имаше коса. Доста коса. Ако се съдеше по цвета, беше неговата. Премигна озадачен, после се закашля невярващ, опита да го обърне на смях. Дълбока, грозна кашлица, извираща някъде от дълбините на гръдния му кош.

— От години я гледам как оредява — каза пресипнало, — но чак пък толкова…

Арди не се засмя. Гледаше втренчено ръцете му и в облещените й очи се четеше ужас.

Глокта примижа от болка, докато внимателно се отпускаше на стола си. Нямаше фанфари, за да отбележат паметния момент, в който скованият му от болка задник докосна твърдата дъска. Не последваха аплодисменти. Чу се само острото пукане на изгарящото му от болка коляно. При все това моментът е забележителен, не само за мен.