Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Знам.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да помагам с ранените. Най-добре сега поспи, за да…

— Цял ли съм?

Мълчание.

— Да. Поспи, ако можеш.

Потъналото й в сянка лице се размаза и Уест остави очите си да се затворят. Болезнените звуци бавно заглъхнаха. Цял е. Всичко ще се опрани.

Някой седеше до него на леглото. Арди. Сестра му. Премигна, понечи да отвори уста, имаше горчив вкус, за момент загуби ориентация.

— Сънувам ли? — Тя се пресегна и заби нокти в ръката му. — Ау!

— Болезнен сън, а?

— Не — видя се принуден да признае той. — Истина е.

Тя изглеждаше добре. Далеч по-добре от последния път, когато я видя — това поне бе сигурно. Първо, по лицето й нямаше кръв. Второ, не излъчваше открита омраза. Просто изглеждаше замислена и намръщена. Опита се да седне на леглото, не успя и се стовари обратно долу. Тя не му предложи помощ. Пък и той не го очакваше.

— Зле ли съм? — попита я.

— Явно не е толкова сериозно. Счупена ръка, няколко пукнати ребра, ожулен крак — така казаха. Малко порязвания по лицето, може да ти остане някой и друг белег, но, от друга страна, една красавица в семейството стига.

Изхърка в опит да се засмее и трепна, прорязан от болка в гърдите.

— Абсолютно вярно. Същото се отнася и за ума.

— Не бери грижа. Използвах интелигентността си, за да постигна този невероятен успех, който виждаш пред себе си. Постижение, за което ти, като лорд-маршал на Съюза, можеш само да мечтаеш.

— Недей — изсъска той и притисна здравата си ръка към ребрата. — Боли.

— Заслужаваш си го.

Смехът му бързо секна и двамата замълчаха, впили погледи един в друг. Дори това му беше трудно.

— Арди… — Гласът заседна в нараненото му гърло. — Можеш ли… да ми простиш?

— Вече съм ти простила. Първия път, когато чух, че си умрял. — Уест забеляза, че тя опита да се усмихне. Но ъгълчетата на устните й бяха все така гневно извити. Вероятно би предпочела да забие нокти в лицето му вместо в ръката. В този момент почти се зарадва, че е ранен. Така не й оставаше друг избор, освен да се държи прилично с него. — Добре, че не си. Умрял, имам предвид… — Сбърчи чело и обърна глава. В дъното на дългото помещение се надигна някаква глъчка. Чуваха се гласове, подрънкваха брони.

— Кралят! — не беше ясно кой вика, но явно се вълнуваше. — Кралят пак е тук!

По околните легла хората започнаха да се надигат и да извръщат глави. От легло на легло премина въодушевление, примесено с напрежение.

— Кралят ли? — зашепнаха хората, с обзети от безпокойство и очакване лица, сякаш им се оказваше невероятната чест да присъстват на божествена визита.

Няколко фигури се запромъкваха между сенките в далечния край на залата. Уест напрегна очи, но не видя друго, освен проблясване на метал в мрака. Най-внушителната осанка спря край един от ранените, през няколко легла от него.

— Добре ли се грижат за теб? — прозвуча странно познат, но и някак различен глас.

— Да, Ваше Величество.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Целувка от някоя добра жена?

— Бих искал да ти помогна, но се боя, че съм просто крал. Такива като мен се срещат доста по-често, отколкото добрите жени. — Мъжете се засмяха, макар да не беше смешно. Явно едно от предимствата на това, да си крал, е хората да се смеят на несполучливите ти шеги, помисли си Уест. — Нещо друго?

— Може би… още едно одеяло, Ваше Величество. Тук нощите са хладни.

— Разбира се. — Щракна с пръст към мъжа зад себе си. Лорд Хоф, както осъзна Уест, следваше краля на почтително разстояние. — По едно допълнително одеяло за всеки.

Шамбеланът, тази страховита напаст за всички в залата за аудиенции, кимна като послушно дете. Кралят се изправи и продължи нататък.

Джизал дан Лутар, разбира се, и въпреки това не беше за вярване, че е същият човек, не само заради разкошната кожена мантия и златния обръч на главата. Изглеждаше по-висок. Все така красив, но вече не по момчешки. Дълбокият белег на покритата с брада челюст му придаваше мъжественост. Арогантната и подигравателна усмивка се бе превърнала във властно изражение. Нехайната наперена походка бе придобила целеустременост. Продължи да се придвижва бавно по пътеката между леглата, като обменяше реплики с всеки от ранените, стискаше ръцете им, изказваше благодарности и им обещаваше помощ. Никой не остана пренебрегнат.

— Да живее кралят! — изхърка някой през стиснати зъби.

— Не! Не. Радостните възгласи би трябвало да са за вас, храбри мои приятели! За вас, които пожертвахте себе си заради мен. На вас дължа всичко. Само благодарение на вас победихме гуркулите. Само благодарение на вас Съюзът бе спасен. Аз не забравям дълговете си — уверявам ви в това!