Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Но останалите във Висшия съвет никога няма да…

— С оцелелите вече е говорено. До един ще ти се подчинят. Всъщност на мен.

— А как ще…

— Ще се свързвам с теб. Често. Посредством хората си в банката. Чрез чирака ми Сулфур. И по други начини. Ще разбереш какви.

— Предполагам, нямам право да откажа?

— Не и ако не си готов да ми върнеш заема от един милион марки. С лихвите.

Глокта потупа предницата на палтото си.

— Проклятие. Забравил съм си кесията в работата.

— В такъв случай, боя се, че нямаш избор. Но защо ти е да отказваш? Предлагам ти възможността да ми помогнеш да поставя началото на нова епоха. Да заровя ръце до лакти в мръсотията ти. Да бъдеш велик човек. Най-влиятелният човек. Да яхна Висшия съвет като един сакат колос. Да оставиш статуята си на Кралския булевард. Където да разплаква децата с грозотата си. Естествено, след като разчистят боклука и труповете. Да направляваш пътя на цяла нация.

— В посоката, в която ти искаш.

— Естествено. Няма нищо безплатно на този свят, знаеш го. — Магусът отново тръсна ръка и нещо тропна на игралната дъска. Претърколи се и спря пред Глокта. Пръстенът на архилектора. Колко пъти съм се навеждал да целувам този камък. Сънувал ли съм, че един ден ще го нося? Взе го и го завъртя замислено пред очите си. И така, най-после се отървах от един мрачен господар, само за да открия повода около врата ми в ръката на друг, още по-мрачен и могъщ от първия. Но какъв избор имам аз? Има ли въобще човек, който да има избор? Плъзна пръстена на пръста си. Огромният камък проблесна с виолетови огньове. От мъртвец до най-влиятелния мъж в кралството, за една вечер.

— Става ми — промърмори Глокта.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Никога не съм се съмнявал в това.

Уест се стресна и се събуди, опита да се надигне до седнало положение. Болката се стрелна нагоре по крака му, през гърдите и дясната ръка и остана да пулсира там. Той се отпусна със стон и заби поглед в тавана — потънал в сенки каменен свод.

Отвсякъде го полазиха звуци. Стенания и хлипане, кашляне и ридания, учестено плитко дишане, протяжно ръмжене. От време на време пронизителен писък от болка. Звуци, наподобяващи животински. Някъде от лявата му страна се чу гърлен шепот, който се провлачи до безкрай, сякаш плъх драскаше по стените.

— Не виждам. Проклет вятър. Нищо не виждам. Къде съм? Някой да ми каже. Не виждам.

Уест преглътна, болката се влошаваше. В болниците на Гуркул бе чувал подобни звуци, когато бе ходил на свиждане на войници от неговата рота. Спомняше си вонята и глъчката в ужасните шатри, окаяното състояние на хората в тях и най-вече неустоимото желание да се махнеш от там и да си обратно сред здрави. Но вече му беше пределно ясно, че махането този път няма да е толкова лесна работа.

Сега той беше един от ранените. Променено, обезобразено, отвратително създание. Ужасът пропълзя бавно в тялото му и се смеси с болката. Колко тежко е ранен? Крайниците му по местата ли са? Опита се да раздвижи пръстите на ръцете, после на краката, стисна зъби, усетил болката в ръката и крака му да се усилва. Вдигна треперещата си лява ръка пред лицето, завъртя я в сумрака. Видя му се непокътната, най-малкото, но беше единственото, което успя да помръдне, при това с огромни усилия. В гърлото му се процеди паника и го сграбчи здраво.

— Къде съм? Проклет вятър. Не виждам. Помощ. Помогнете. Къде съм?

— Затваряй си плювалника, мамка му! — кресна Уест, но думите заглъхнаха в пресъхналото му гърло. Чу се само немощно изкашляне, при което ребрата му пак пламнаха от болка.

— Шшшш. — Внимателно докосване по гърдите. — Стой спокойно.

В полезрението му се появи замъглена физиономия. Стори му се на жена със светла коса, но не можеше да изчисти образа. Затвори очи и се отказа от по-нататъшни опити. Май нямаше кой знае какво значение. Усети нещо до устните си. Гърло на бутилка. Отпи твърде трескаво, задави се и усети студената вода да потича по шията му.

— Какво се случи? — изграчи.

— Ранен си.

— Това ми е ясно. Имах предвид… в града. Вятъра.

— Не знам. Едва ли някой знае.

— Победихме ли?

— Май да. Гуркулите бяха отблъснати, да. Но има много ранени. Много мъртви.

Още една глътка вода.

— Ти коя си?

— Казвам се Арис. Дан Каспа.

— Арис… — Превъртя името й в устата си. — Познавах братовчед ти. Добре го познавах… добър човек. Все повтаряше… колко си красива. И богата — додаде, като смътно съзнаваше, че това, последното, не бива да го казва, но не можеше да накара устата си да спре. — Много богата. Умря. В планината.