Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Стиснал зъби срещу непрестанната болка, Глокта спря запъхтян пред вратата си. Мъдро решение, да се преместя в източните части на Агрионт. Човек трябва да е благодарен за малките неща като това, да има къде да отпусне жалката останка на тялото си в края на деня. Старото ми жилище със сигурност стене под тонове боклук и отломки, също като…

Вратата беше открехната. Побутна я леко и тя се отвори. В коридора се процеди меката светлина на лампа и падна върху прашните дъски, върха на бастуна и калния връх на един от ботушите му. Нямам навика да оставям отключени врати, още по-малко — запалени лампи. Езикът му се плъзна нервно по дупките във венците. Посетител. Неканен гост. Да вляза и да го приветствам с добре дошъл? Погледът му се насочи към потъналия в сенки коридор. Или да побягна? Почти се усмихваше, когато направи първата мъчителна крачка през прага — бастуна напред, после десен крак, накрая провлачване на левия.

Гостът на Глокта седеше до прозореца. Лампата обливаше със светлината си изпъкналите части на лицето му, а хлътналите лежаха потънали в студени сенки. Пред него лежеше игралната дъска за квадрати, подредена, както я беше оставил Глокта. Плочките хвърляха дълги сенки по разграфеното на квадрати игрално поле.

— А, началник Глокта. Чаках те.

И аз теб. Глокта докуца до масата. С неохотата на влачещия крака към бесилката. Е, хайде. Не може вечно да надлъгваш палача. Ако не друго, поне мога да получа някои отговори, преди да е дошъл краят. Открай време си мечтая да умра добре просветен. Отпусна се бавно на свободния стол и изпъшка тежко.

— С кого имам удоволствието да разговарям, с господин Валинт или господин Балк?

— С двамата, разбира се — усмихна се Баяз.

Глокта уви език около един от зъбите си и го отлепи с шумно мляскане.

— И на какво дължа тази огромна чест?

— Не казах ли, след разходката ни в Кулата на Създателя, че ще дойде момент, в който двамата ще трябва да си поговорим? Да поговорим за това, което искам аз, и за това, което искаш ти? Е, моментът дойде.

— О, славен миг.

Първия магус го изгледа със същия поглед, с който човек гледаше непознат бръмбар.

— Интригуваща личност си ти, началник. Животът ти изглежда непоносим, но ти си се вкопчил в него със зъби и нокти. Бориш се за него с всяко оръжие и стратегия. Направо отказваш да умреш.

— Готов съм да умра — отвърна на погледа му Глокта. — Но отказвам да загубя.

— На всяка цена, а? Двамата с теб сме последните от нашия вид, от нашия много рядък вид. Ние знаем какво трябва да се направи. И когато го правим, окото ни не трепва, не се разнежваме от чувства. Помниш лорд-канцлер Фикт, естествено…

— Ще трябва доста назад да се върна в спомените си, но… Златния канцлер? Говореше се, че управлявал Висшия съвет в продължение на четирийсет години. Казват, че на практика управлявал Съюза. Сълт го казваше. Каза също, че смъртта му оставила празнина, в която той и Маровия нямаха търпение да се наместят. И точно от там тръгна грозният танц, в който ме въвлякоха. От посещението на архилектора със самопризнанието на стария ми приятел Салем Рюз, от ареста на началника на Монетния двор Сеп дан Тюфел…

Баяз прокара пръст по дъската, сякаш обмисляше следващия си ход.

— Имахме уговорка с него, Фикт и аз. Аз му дадох властта. Той ми служеше вярно.

— Фикт… упованието на нацията… ти е служил? Очаквах да страдаш от колосална самозаблуда, но това направо ме довършва. Искаш да повярвам, че през цялото това време ти си управлявал Съюза?

— Още откакто създадох проклетото нещо по времето на Харод, така наречения Великия — изсумтя Баяз. — В дадени моменти се налагаше да поемам нещата в свои ръце, както например в най-скорошната кризисна ситуация, но като цяло гледах да стоя на разстояние, зад завесата, така да се каже.

— Предполагам, малко е задушничко там, а?

— Несгодите в името на необходимостта. — Светлината на лампата проблесна по белите зъби на Първия магус. — Хората искат да гледат само красивите марионетки, началник. Дори за миг да зърнат кукловода, и страшно се разстройват. Ами да, после може дори да забележат конците около собствените си китки. Сълт едва-едва надзърна зад завесата и виж само какви неприятности навлече на всички. — Баяз докосна с върха на пръста си една от плочките и тя леко се разклати напред-назад.

— Хубаво, да предположим за момент, че ти наистина си стоял зад всичко, че наистина си ни дал… — Глокта махна с ръка към прозореца. — Десетки акри опустошена земя. Всичко това. Откъде тази щедрост?