Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Няма значение. — Изправи се и се покашля. — Ще дойда пак по-късно може би.

Феро беше още на колене, допряла глава до пода. Дори не го погледна, докато излизаше.

Логън Деветопръстия познаваше смъртта. През целия си живот беше вървял ръка за ръка с нея. След битката за Карлеон беше гледал как горят телата с десетки. Беше гледал как ги погребват със стотици в безименната долина във Височините. Под руините на Олкъс беше вървял върху хълм от човешки кости.

Но дори Кървавия девет, най-страховитият мъж в Севера, не беше виждал нещо подобно.

От едната страна на широкия булевард бяха натрупани купчини тела, на височината на гърдите му. Безформени могили, докъдето стигаше погледът му. Стотици. Хиляди. Твърде много, дори да опита да отгатне бройката им. Някой си беше направил труда да ги покрие, но не си беше дал много зор. В края на краищата мъртвите не могат да ти благодарят. Опърпаните парчета плат, притиснати към земята с парчета дърво, се развяваха на вятъра, а изпод тях висяха безжизнени ръце и крака.

В този край на булеварда някои от статуите все още стояха на пиедесталите си. Някога гордите крале и техните съветници сега гледаха натъжено с изподраните си, напукани каменни лица към кървавите купчини в краката им. Бяха достатъчно, за да се досети Логън, че това наистина беше Кралският булевард, а не долината на мъртвите, на която реши, че се е натъкнал погрешка.

Стотина крачки по-нататък пиедесталите стояха празни, с изключение на един, на който все още бяха прикачени два счупени крака. Там се беше събрала странна група. Съсухрени. Нещо средно между живи и мъртви. Един мъж седеше на каменен блок и гледаше с празен поглед в нищото, докато сваляше цели шепи коса от главата си. Друг кашляше в окървавен парцал. Мъж и жена лежаха един до друг с широко отворени усти, вторачени в празното пространство. Главите им се бяха стопили до черепи. Нейният дъх излизаше накъсан и учестен от зеещата уста. Неговият вече беше секнал.

Още сто крачки и на Логън му се стори, че върви из някакъв покрит с руини ад. Там нямаше и следа от това, че някога е имало статуи, сгради или каквото и да било друго. Имаше само хълмове от преплетени останки. Натрошен камък, разбито на трески дърво, изкривен метал, хартия и стъкло, примесени и споени с тонове прахоляк и кал. Някои неща стърчаха неестествено непокътнати от камарите боклуци — цяла врата, здрав стол, килим, изрисувана чиния, усмихнатото лице на статуя.

Навсякъде сред този хаос, по купчините пъплеха мъже и жени, ровеха из останките, хвърляха парчета от върховете и те падаха на пътя — опитваха да разчистят пътеки. Работници, крадци, кой знаеше какви бяха. Логън мина покрай висока колкото човешки ръст клада и усети горещата целувка на пращящите пламъци по бузата си. До нея стоеше едър войник с изцапана с черни сажди броня.

— Ако намерите нещо с бял метал — крещеше на търсещите из отломките, — каквото и да е, отива в огъня! Части от тела в бял метал? Горете ги! Заповед на Висшия съвет!

Няколко крачки по-нататък, на върха на една от най-високите купчини се беше покатерил човек и се мъчеше да повдигне някаква дълга дървена греда. Обърна се на една страна, за да намести по-удобно ръце. Беше самият Джизал дан Лутар. Дрехите му бяха разкъсани и мръсни, а лицето му беше омазано с кал. Така приличаше на крал точно толкова, колкото и Логън.

Отдолу стоеше едър здравеняк и гледаше нагоре към него. Едната му ръка висеше на превръзка през врата му.

— Ваше Величество, тук не е безопасно! — извика той с неестествено писклив глас. — Наистина, трябва да се…

— Не! Тук имат нужда от мен! — Джизал преви отново гръб над гредата, напъна се и жилите на врата му изскочиха. Нямаше никакъв начин да я помръдне сам, но той не се отказваше. Логън застана под камарата и погледна нагоре.

— От колко време е така? — попита здравеняка с превързаната ръка.

— Цяла нощ и цял ден. И не изглежда, че скоро ще се откаже. Малкото оцелели, които открихме, почти всичките имат тази странна болест. — Посочи със здравата си ръка към окаяната групичка под статуите. — Косите им падат. Ноктите. Зъбите. Топят се. Някои вече умряха. Други са на път. — Поклати глава. — Какво престъпление сме извършили, че да заслужим такова наказание?

— Наказанието невинаги настига виновните.

— Деветопръстия! — Джизал се беше изправил и гледаше надолу. Воднистото слънце блестеше зад гърба му. — Ти имаш здрав гръб! Ела, хвани от другата страна!

Логън не виждаше смисъла от една преместена греда насред всичко това, но както казваше баща му, всяко голямо пътешествие започна с една малка крачка. Затова тръгна нагоре. Дърво и камък заскърцаха и се сриваха под краката му, докато се катереше. Изправи се и се огледа.