Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Мътните го взели, как се менят времената.

Зелените морави на парка бяха осеяни с боклук и пречупени дървета, а тревата им беше изровена почти напълно. Езерото беше изтекло и от него бе останало само кално блато. Няколко от красивите бели сгради в западния край на парка все още стояха, но прозорците им зееха празни. Тези малко по-нататък нямаха керемиди и оголелите греди на покривите им висяха. Още по-нататък бяха останали само голи стени, изтърбушени черупки на сгради, пълни с натрошени камъни и мазилка.

А след тях нямаше нищо. Величествената сграда със златния купол — нямаше я. Площада, на който гледа играта с ножовете — нямаше го. Кулата на веригите, могъщата стена в подножието й, всичките онези високи покриви, по които бягаха двамата с Феро. Нямаше ги.

В западния край на Агрионт, като издялан в каменната материя на града, опираше гигантски кръг на разрушение — цели акри земя, безформена купчина отломки. Градът отвъд беше раздран от черните следи на пожарите, които на места все още горяха. От тях и от няколко овъглени черупки, носещи се по вълните на залива, се издигаха черни стълбове дим. А над всичко това, чисто черна на фона на натежалото от облаци небе, нехайна и непокътната, се извисяваше Кулата на Създателя.

Логън стоеше на върха на кулата и чешеше белязаната си буза. Раните боляха. Толкова много рани. Нямаше част от тялото му, която да не бе ударена, насинена, порязана или разпрана. От битката с ядача, от битката пред защитния ров, от дуела със Страховития, от седемдневното клане във Височините. От стотиците минали боеве, сражения и войни. Прекалено много, за да ги запомни всичките. Беше толкова уморен, толкова пребит, от всичко му бе дошло до гуша.

Погледна намръщено към ръката си на парапета. Голият камък отвърна на погледа му през празното място на липсващия пръст. Все още е Деветопръстия. Кървавия девет. Човек, изтъкан от смърт, както каза Бетод. Вчера замалко да убие Кучето, знаеше го. Най-добрия му приятел. Вдигна меча и ако не беше поредната приумица на съдбата, щеше да го направи.

Спомни си как стоеше на върха на Великата северна библиотека и гледаше притихналата долина, гладкото като стъкло езеро и образа, отразен в повърхността му. Спомни си усещането на вятъра по прясно избръснатото си лице и мисълта за това, дали човек може да се промени.

Сега знаеше отговора.

— Деветопръсти господарю!

Логън се обърна рязко назад и изсъска от болка, когато шевовете на ребрата му се опънаха. Първият магус прекрачи прага и излезе на терасата. Беше някак променен. Изглеждаше млад. По-млад, отколкото при първата им среща. В движенията му имаше енергичност, а в очите — блясък. Стори му се, че дори забеляза няколко черни косъма в сивата брада около дружелюбната усмивка. Първата усмивка от доста време насам.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не ми е за първи път — въздъхна натъжено Логън.

— При все това не става по-лесно с всеки следващ път. — Постави месестите си юмруци на парапета и се загледа с усмивка в далечината. Все едно гледаше поле с цветя, а не пълното разрушение на един град. — Не очаквах да те видя отново така скоро. Още повече така издигнал се. Разбрах, че враждата ти е приключила. Победил си Бетод. Изхвърлил си го от собствения му замък, както подочух. Чудесно решение. Винаги мислиш за песните, които ще се пеят, а? А после си взел мястото му. Кървавия девет, крал на северняците! Да не повярва човек.

— Не стана точно така — намръщи се Логън.

— Подробности. Резултатът е същият обаче, нали? Най-после мир в Севера, а? Както и да е, поздравления!

— Бетод ми каза някои неща.

— Ами? — подхвърли небрежно Баяз. — Аз винаги съм намирал разговорите си с него за прекалено скучни. Все за себе си говореше, за неговите планове, за постиженията си. Толкова е уморително да се занимаваш с хора, които не мислят за другите. Никакви обноски.

— Каза ми, че ти си причината да не ме убие навремето. Че си се спазарил за живота ми.

— Вярно е, признавам си. Беше ми длъжник и ти беше цената, която поисках. Обичам да държа бъдещето под око. Дори тогава знаех, че един ден може да ми потрябва човек, който говори с духовете. А това, че се оказа такъв приятен спътник, беше неочаквана награда за мен.

— Нямаше да е зле и аз да знам за това. — Логън осъзна, че беше изрекъл думите през стиснати зъби.

— Ами ти не попита, Деветопръсти господарю. Доколкото си спомням, не искаше да знаеш плановете ми, а аз не исках да се чувстваш задължен към мен. „Да знаеш, навремето ти спасих живота“ — лошо начало на приятелството ни, не мислиш ли?