Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Дълга история — каза накрая.

— Чуй ни…

Вятърът се изпълни със сенки. Стотици. Наредиха се по края на най-външния кръг от замъгленото сякаш от слана желязо.

— … имаме да ти казваме много неща, Феро…

— Тайни…

— Кажи, какво можем да ти дадем?

— Ние знаем… всичко.

— Трябва само да ни пуснеш да влезем…

Толкова много гласове. Сред тях чу този на Аруф, стария й учител. Чу Сусман, търговеца на роби. Чу майка си, баща си. Чу и Юлвей. И принц Утман. Стотици гласове. Хиляди. Познати гласове, които беше забравила. Гласовете на живи и мъртви. Викове, шепот, писъци. Шептяха в ухото й. Не, по-близо. По-близо дори от собствените й мисли.

— Искаш отмъщение, нали?

— Ние можем да ти дадем отмъщение.

— Такова, каквото не си и сънувала.

— Ще ти дадем всичко, което поискаш. Всичко, от което се нуждаеш.

— Само ни пусни вътре…

— А тази празнина в теб?

— Ние сме това, с което можеш да я запълниш!

Металните кръгове бяха побелели от скреж. Феро приклекна под отвора на дълъг тунел. Стените му бяха от фучаща, яростно ревяща материя, пълна със сенки. Другият му край опираше в притъмнялото небе, а някъде отвън кънтеше глухо смехът на Първия магус. Въздухът вибрираше от мощ, усукваше се, трептеше размазан.

— Ти не трябва да правиш нищо.

— Баяз.

— Той ще го направи.

— Глупак!

— Лъжец!

— Пусни ни да влезем…

— Той не те разбира.

— Използва те!

— Той се смее.

— Но няма да е задълго.

— Портите стенат от натиск.

— Пусни ни…

Ако Баяз чуваше гласовете, с нищо не показваше, че го прави. Под краката му плъзнаха пукнатини по земята. Парченцата от натрошения камък полетяха в танцуващи спирали около тялото му. Железните кръгове започнаха да се местят и огъват. Отскубнаха се с пронизително стържене от камъка и острите им ръбове проблясваха.

— Ключалките се чупят.

— Единайсет резки.

— И единайсет резки наобратно.

— Портите се отварят.

— Да — казаха в хор всички гласове.

Сенките се струпаха по-близо. Дъхът на Феро се накъса, зъбите й затракаха, разтрепери се, студът достигна сърцето й. Продължаваше да коленичи на ръба на пропастта, бездънна, безкрайна, пълна със сенки и гласове.

— Скоро ще дойдем при теб.

— Много скоро.

— Нашето време наближава.

— Двете страни отново ще се съберат.

— Както им е писано.

— Отпреди Еуз да изрече Първия закон.

— Пусни ни да влезем…

Трябва да продължи да стиска Семето, още малко. След това гласовете ще й дадат отмъщение. Баяз е лъжец, знаеше го от самото начало. Не му дължи нищо. Клепачите й потрепериха и се затвориха, устата й зейна. Шумът на вятъра съвсем изчезна, сега чуваше само гласовете.

Шептящи, утешителни, справедливи.

— Ние ще завземем този свят и ще сложим нещата в ред.

— Заедно.

— Пусни ни вътре…

— Ти ще ни помогнеш.

— Ти ще ни освободиш.

— Можеш да ни се довериш.

— Довери ни се…

Доверие?

Думата, която използват само лъжците. Феро си спомни опустошения Олкъс. Зеещите руини, изпепелената земя. Създанията от Другата страна са изтъкани от лъжи. По-добре да живее с празнината в себе си, отколкото да я запълни с тях. Постави върха на езика си между зъбите и стисна силно. Усети устата й да се пълни със солена кръв. Пое дълбоко въздух и отвори очи.

— Довери ни се…

— Пусни ни да влезем!

Забеляза размазаното трептящо очертание на кутията на Създателя. Наведе се над нея и зачопли с изтръпналите си пръсти, докато вятърът бичуваше лицето й. Феро няма да бъде ничий роб. Нито на Баяз, нито на Издаващите тайни. Тя ще открие своята пътека. Тъмна може би, но нейна.

Капакът се отвори.

— Не — изсъскаха в хор гласовете.

— Не!

Феро изскърца с кървави зъби и изръмжа от ярост, докато опитваше да разтвори пръстите на ръката си. Светът се беше стопил в безформена, пълна с писъци тъмна маса. Постепенно, много бавно мъртвите й пръсти започнаха да се отварят. Ето го нейното отмъщение. На лъжците, използвачите и крадците. Земята се разтресе, напука се, разпра се, тънка и крехка като стъкло, и отдолу бе бездънна пропаст. Обърна дланта надолу и Семето изпадна от ръката й.

— Не! — изкрещяха заповедно гласовете.

Заслепена, Феро сграбчи капака на кутията.

— Майната ви! — процеди през зъби.

С последното зрънце сила, останало в ръцете й, затвори капака.

Високо горе, на една от кулите на двореца, Логън се подпря на парапета и, премрежил очи, обърна лице срещу вятъра. Същото, сякаш преди сто години, беше направил и от върха на Кулата на веригите. Спомни си как се дивеше тогава на безкрайния град, разстлан пред очите му, как се чудеше има ли друг такъв, създаден от човешка ръка, така горд, величествен и неразрушим град като Агрионт.