Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Как предпочиташ да умреш?

— Ваше Величество, застанете зад мен — каза Горст и прехвърли сабята в здравата си ръка.

— Не. Този път, не. — Джизал свали короната си, същата, която Баяз така старателно подбира за него, и я захвърли небрежно на пода. До гуша му беше дошло да е крал. Ако щеше да умира, щеше да умре като обикновен човек. Сега осъзнаваше колко много му бе предоставено наготово. Повечето хора не можеха да мечтаят дори за половината на подобни привилегии. Толкова възможности имаше да направи нещо добро, но той ги пропиля в мрънкане и мисли само за себе си. Сега вече беше късно да поправя каквото и да било. — Живях целия си живот на гърбовете на другите. Криех се зад тях. Катерех се по раменете им. Стига толкова.

Една от сестрите вдигна ръце и започна бавно да ръкопляска. Ритмичното пляскане отекна в огледалата. Другата се изкикоти. Горст вдигна сабята си и Джизал направи същото — последна, безсмислена проява на непримиримост.

Тогава върховният правозащитник Маровия профуча между двамата и застана отпред. Старецът се движеше с невероятна скорост и дългата му черна роба се развя зад гърба му. Държеше нещо в ръка. Дълга тръба от тъмен метал, завършваща с кука на единия край.

— Какво… — промърмори Джизал.

Внезапно куката блесна с ослепително бяла светлина, като слънцето в ясен летен ден. Стотици други куки просветнаха като звезди в огледалата на стените. Джизал ахна и примижа. Закри с ръка очите, но ярката дъга на куката остана отпечатана от вътрешната страна на клепачите му.

Примигна, зяпна и свали ръка от очите си. Близначките бяха там, Маровия също, неподвижни като статуи, не бяха помръднали от място. От тесните отвори под куката на странното оръжие се процедиха със съскане тънки струйки пара и плъзнаха нагоре по ръката на върховния правозащитник. Все още никой не помръдваше.

Тогава, дванайсетте огромни огледала в дъното на залата се разделиха през средата, като листове хартия, срязани с най-острия нож на света. Няколко от долните половини и една от горните полетяха забавено към пода и се пръснаха на хиляди парченца по лъскавия камък.

Едната от близначките изпъшка и Джизал забеляза, че от бронята й шуртеше кръв. Тя вдигна ръка към него, но китката й се отдели плавно от ръката, тупна на пода и от гладкия срез пръсна кръв. Падна наляво. Или поне тялото й падна натам. Краката й се килнаха на другата страна. Тялото се удари в пода и главата й се търкулна в нарастващата локва кръв по полирания камък. Косата, отрязана малко под тила, се посипа като златен облак върху кървавите й останки.

Броня, плът и кост — разчленени с такава прецизност, сякаш бяха отрязани с тънка метална жица. Сестрата отдясно на Маровия го погледна намръщено и залитна напред. Коленете й се огънаха и тялото й се срина, прерязано на две в кръста. Краката й паднаха последни и от тях се изсипа купчина кафява прах. Горната половина вдигна глава, изсъска, заби нокти в пода и се придърпа напред.

Въздухът над раменете на Маровия затрептя и ядачът избухна в пламъци. Известно време се мята по пода и пищя, но накрая спря неподвижно. Сега на пода имаше само овъглена, димяща купчина пепел.

Върховният правозащитник вдигна странното оръжие, от което все още излизаше малко пара, и тихо подсвирна.

— Канедиас. Знаеше как се правят оръжия. Господар Създател, в истинския смисъл на думата, а, Ваше Величество?

— Какво? — промърмори объркано Джизал.

Когато тръгна обратно към двамата с Горст, лицето на Маровия вече се стичаше надолу като разтопен восък. На негово място започна да се оформя друго лице. Единствено очите останаха непроменени. Различни на цвят, с тънки радостни бръчки около тях, докато се усмихваха на Джизал като на стар приятел.

Йору Сулфур се поклони учтиво.

— Няма почивка, а, Ваше Величество? — Работата край няма.

Чу се трясък и една от вратите влетя в залата. Джизал вдигна сабята и сърцето му се качи в гърлото. Сулфур се извърна рязко и стисна дръжката на оръжието на Създателя. В залата с олюляваща се походка влезе мъж. Огромен, с изкривено в гримаса и цялото покрито с белези лице. Дишаше тежко, едната му ръка беше притисната до ребрата, а в другата държеше увиснал надолу меч.

— Логън Деветопръстия — не можа да повярва на очите си Джизал. — Ти как се озова тук?

Севернякът го погледна за момент, без да проговори. После се облегна с гръб на огледалото до вратата, пусна меча и той изтрака на пода. Плъзна се бавно надолу, седна и отпусна назад глава.