Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Да! — Чу Феро радостния му смях над рева на вятъра. — По-велик съм от Ювенс! По-велик от самия Еуз!

Това ли е отмъщението? И ако е, колко от него ще е нужно, за да бъде тя отново цяла? Замисли се колко ли хора се бяха скрили в изчезналите вече сгради. Трептенето около Семето се разрасна, стигна до рамото й, до врата, накрая я погълна цяла.

И стана тихо.

Някъде далеч разрушението продължаваше, но беше размазано, неясно, а звуците от него достигаха до ушите й заглушени, сякаш минаваха през много вода. Ръката й беше напълно безчувствена чак до рамото. Видя усмихнатия Баяз с вдигнати нагоре ръце. Вятърът бушуваше около тях, като безкрайна въздушна стена.

Но в нея имаше някой. Форми.

Всичко се размазваше все повече, но те се открояваха все по-ясно. Събраха се на ръба на най-външния кръг. Сенки. Духове. Цяла гладна тълпа от тях.

— Феро… — разнесе се шепотът им.

Изведнъж в градината се разрази буря, по-внезапно от тези във Височините. Светлината изчезна и от притъмнялото небе заваляха всевъзможни парчета. Кучето не знаеше откъде идват, но не го и интересуваше. Имаше по-належащи тревоги.

Влачеха ранените през високия портал, стенещи, проклинащи, или още по-зле — необелващи и дума. Няколко оставиха навън — обратно при пръстта. Няма смисъл да се мориш за онези, на които не можеш да помогнеш.

Логън държеше Мрачния под мишниците, а Кучето държеше краката му. Беше пребледнял като платно, само устните му бяха изцапани с кръв. На лицето му беше изписано, че е зле, но той не се жалваше, не и Хардинг Мрачния. Кучето нямаше да повярва на ушите си, ако го беше направил.

Сложиха го на пода в мрачния коридор на двореца. Отвън се чуваше как нещо пада тежко по тревата, дрънчеше по прозорците, барабанеше по покрива. Внесоха още от момчетата — счупени ръце, крака и по-лошо. Тръпката влезе с почервеняла от кръв секира в дясната ръка, а лявата висеше безпомощно.

Кучето за пръв път виждаше коридор като този. Подът беше от бял и зелен камък, гладък и лъскав като стъкло. По стените висяха огромни картини. Таванът беше покрит с листа на дървета и цветя така майсторски издялани, че ако не бяха покрити със злато и не проблясваха слабо на светлината от прозорците, щяха да изглеждат като истински.

Мъжете наклякаха над ранени другари, даваха им вода, казваха по някоя успокоителна дума, слагаха шини по счупените им крайници. Но Логън и Тръпката стояха прави и се гледаха един друг. Не с омраза, но не и с уважение. На Кучето му беше трудно да прецени какво точно беше това в очите им, но и не го беше много грижа.

— Какви ги мислеше? — викна сърдито на Логън. — Да хукнеш така сам? Мислех, че сега си главатар! Не си даваш много зор, а?

Логън не отвърна, просто стоеше и гледаше с блеснали очи в нищото.

— Трябва да помогна на Феро — промърмори под носа си. — И на Джизал.

— На кого да помогнеш? — зяпна го Кучето. — Тук има истински хора, на тях трябва да помогнеш.

— Не ме бива много с ранените.

— Ама да ги докарваш дотам те бива, и още как! Върви тогава, Кървави девет, щом така искаш. Залавяй се за работа.

Видя как лицето му потрепна, когато чу това име. Отстъпи назад, притиснал ръка към гърдите си, с отпуснат надолу окървавен меч в другата. После се обърна и закуца по лъщящия коридор.

— Боли — каза Мрачния и Кучето клекна до него.

— Къде?

— Навсякъде. — Устните му се разтегнаха в омазана с кръв усмивка.

— Така, чакай… — Вдигна ризата му нагоре. Едната половина на гърдите му беше вдлъбната навътре и покрита с огромна тъмна като катранено петно синина. Не можеше да повярва, че човек с такава рана може още да диша. — А… — Нямаше представа дори откъде да започне.

— Мисля, че… бях дотук.

— Какво? Това ли? — направи несполучлив опит да се усмихне Кучето. — Само драскотина.

— Драскотина, а? — Мрачния понечи да надигне глава, присви болезнено очи и се отпусна. Дишаше едва-едва. Загледа се нагоре с ококорени очи. — Мамка му, какъв хубав таван.

— Ъхъ. Мисля — едва успя да преглътне Кучето.

— Трябваше да умра още преди време, в дуела с Деветопръстия. Всеки ден оттогава ми е подарък. Но аз съм благодарен за тези дни, Куче. Беше ми много приятно… да си говорим с теб.

Мрачния затвори очи и спря да диша. Никога не говореше много, Хардинг Мрачния. С това беше известен. И сега замлъкна завинаги. Безсмислена смърт, далеч от дома. Не в името на нещо, в което вярваше, разбираше, дори нито заради някаква полза. Чиста загуба. От друга страна, Кучето се беше нагледал на хора, които се връщаха обратно при пръстта, и знаеше, че не може да очаква нещо хубаво от това. Пое дълбоко въздух и заби поглед в пода.