Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Съжалявам за това — каза той. — Ще се моля за теб. Ще се моля и за двама ни. — Той вдигна железния си ботуш.

Острието на секирата го посече през лицето и го запрати, залитащ, назад. Логън отърси замайването си и успя да си поеме въздух. Притиснал ръка в гърдите си, се надигна на лакът. Видя белия брониран юмрук да се стоварва с мълниеносна бързина в щита на Тръпката. От ръба му се откърти парче и дългокосият северняк падна на колене. В този момент от бронята на рамото му отскочи със звън стрела и ядачът се обърна по посока на стрелеца. Едната половина на лицето му висеше разпрана и окървавена. Втората стрела го прониза в гърлото. Под арката на входа, с вдигнати лъкове в ръце, стояха Кучето и Мрачния.

Ядачът затича с широки крачки към тях и въздушната струя от тялото му разлюля тревата, над която летяха краката му.

— Хъ — каза Мрачния. Ядачът го връхлетя с лакът напред. Той се блъсна в едно дърво на десет крачки от мястото, на което беше стоял, и се строполи на тревата. Ядачът посегна с другата си ръка към Кучето, но от входа изскочи един от войниците на Червената шапка, наръга го с копието си в корема и го понесе със засилка назад. През портата нахлуха още северняци. Струпаха се в градината, закрещяха с пълно гърло и заразмахваха мечове и секири.

Логън се претърколи по корем, пропълзя по тревата и докопа дръжката на меча си, откъсвайки стиска трева, докато го придърпваше към себе си. Покрай него премина олюляващ се войник с разбита глава. Стисна зъби, вдигна меча с две ръце и нападна.

Острието се вкопа в рамото на ядача, премина през бронята му и го разцепи почти до гърдите. Пръсналата от удара кръв изпръска право в лицето на Кучето. Почти в същия момент едно от момчетата го тресна странично с боздугана си, приплеска ръката му към ребрата и оставя дълбока вдлъбнатина в бронята му.

Ядачът политна назад и Червената шапка го посече през единия крак. Той се свлече на колене. Потеклата от раните му кръв се стече обилно по бялата огъната броня и започна да се събира на локва върху каменната алея. Въпреки че едната половина на лицето му висеше отпрана, според Логън той се усмихваше.

— Свободен — прошепна.

Логън замахна с меча на Създателя и му отсече главата.

Внезапно се беше извил вятър, въртеше вихрушки по мръсните улици, свиреше в изгорелите руини, вдигаше прах и пепел от земята и ги запращаше в лицето на Уест, докато яздеше към Агрионт.

— Какво е положението? — Трябваше да крещи, за да надвика шума му.

— Изгубиха желание за битка! — изкрещя на свой ред Бринт. Вятърът внезапно смени посоката си и отметна рязко косата му на другата страна. — Преминаха в пълно отстъпление! Изглежда, са били прекалено вглъбени в обсадата на Агрионт и въобще не са се подготвили за идването ни! Сега се спасяват презглава, обратно на запад. Около стената на Арнолт се завързва тук-там някое сражение, но Орсо здраво ги е погнал през Три ферми!

Уест забеляза познатия силует на Кулата на веригите да се издига над руините и смушка коня си натам.

— Добре! Сега ако успеем да разчистим около Агрионт, можем спокойно да се смятаме за победители! А после може да… — Думите заглъхнаха в гърлото му, когато зави зад ъгъла, откъдето имаше добра видимост към западната порта на цитаделата. Или по-скоро, към мястото, където някога се намираше въпросната порта.

Отне му известно време да осмисли видяното. Кулата на веригите се издигаше от едната страна на колосален по размерите си пробив в стената на Агрионт. Цялата постройка с караулното помещение над портата, незнайно как, беше срутена напълно, заедно с големи участъци от стената от двете й страни. Купчините от отломките им сега задръстваха защитния ров или бяха пръснати навред по площада от другата му страна.

Гуркулите бяха проникнали в Агрионт. Сърцето на Съюза беше беззащитно.

Недалеч отпред, пред цитаделата бушуваше битка. Уест смушка коня и тръгна през пръснатите безразборно войници в сянката на стената, някои бяха изостанали в тила, други бягаха от битката, а трети просто лежаха ранени по земята. Видя как редица от приклекнали стрелци засипа с безмилостен залп на арбалетите си гуркулските орди и голяма част от тях изпопадаха на място. Някъде отстрани, над воя на вятъра се носеха крясъците на мъж, докато друг се опитваше да стегне окървавен турникет на отрязания му крак.

Лицето на Пайк беше по-мрачно от всякога.

— Не бива да сме толкова напред, господине. Тук не е безопасно.