Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Насам! — Върховният правозащитник сграбчи скования от ужас, напълно безпомощен Джизал и го повлачи към двойна позлатена врата. Двамата влетяха в Огледалната зала. Беше разчистена от масите и столовете, които Джизал помнеше от сватбената си нощ, и сега представляваше гол под, застлан с един акър полиран камък.

Той побягна към вратата в другия край на залата и огромното помещение прокънтя от ехото на тежките му стъпки и насечено дишане. Видя изкривеното си отражение да тича в огледалата отпред и от двете страни на залата. Нелепа картина. Смехотворен крал с килната на една страна корона, с плувнало в пот белязано, сковано от ужас и изтощение лице, бягаше от собствения си дворец. Спря рязко, подметките му занесоха по излъскания камък и едва се задържа да не падне по гръб. Тичащият по петите му Горст почти се сблъска с него.

Една от близначките седеше на пода до вратата, облегната с гръб на огледалната стена. Така допряна до отражението си, човек спокойно можеше да се обърка и да помисли, че всъщност е опряла гръб в този на сестра си. Вдигна вяло една омазана с кръв ръка и му помаха.

Джизал се обърна към прозорците, но преди дори да си помисли да побегне отново, другата близначка влетя, свита на топка сред облак от блестящи парченца стъкло. Претърколи се многократно по пода, разгъна се, стъпи на крака и спря.

Прокара ръка през русата си коса, прозя се и премлясна с устни.

— Нямаш ли понякога усещането, че всичко забавно на този свят се случва само на другите? — попита тя.

Червената шапка беше прав. Нямаше нужда никой да умира тук. С изключение на Кървавия девет. Беше крайно време това копеле да си понесе заслуженото.

— Още съм жив — прошепна Логън, — още съм жив. — Промъкна се покрай ъгъла на една бяла сграда и се озова в градина.

Помнеше това място пълно с хора. Смееха се, ядяха, разговаряха. Сега не се чуваше смях. По тревата се търкаляха трупове. Някои с брони, други не. Отнякъде се носеше далечен рев — битка може би. Но отблизо — никакъв шум, освен свистенето на вятъра в клоните на дърветата и скърцането на чакъла под подметките му. Настръхнал, тръгна към високата стена на двореца.

Тежките порти бяха изчезнали и от арката на входа стърчаха само усукани панти. Градината от другата страна беше осеяна с трупове. Огънати, окървавени брони. На каменната пътека пред портите имаше цяла камара от тях — премазани, изпотрошени, сякаш някой ги беше налагал с гигантски чук. Един от труповете беше разсечен на две и лежеше в лепкава локва тъмна кръв.

И насред всичко това стоеше мъж. Носеше бяла броня, опръскана и омазана с кръв. Излезе вятър и дългата му коса се развя около безупречно гладкото му, като на бебе, мургаво лице. Беше се загледал в едно от телата, но когато Логън влезе през портата, вдигна глава.

В погледа му нямаше омраза или страх, нямаше ни радост, ни тъга. Всъщност нямаше нищо.

— Доста си далеч от дома — каза той на северняшки.

— Ти също. — Логън се вгледа в безизразното му лице. — Ядач си, нали?

— В това престъпление съм виновен.

— Всеки е виновен за нещо. — Логън вдигна меча и претегли тежестта му в ръка. — Да започваме тогава.

— Дойдох тук да убия Баяз. Никой друг.

— И как ти се удава? — Логън огледа осеяната с трупове градина.

— Веднъж започнеш ли да убиваш, става много трудно да прецениш колко мъртви ще оставиш след себе си.

— Самата истина. Кръвта те води само към още кръв, така казваше баща ми.

— Мъдър човек.

— Де да го бях послушал.

— Трудно е понякога да прозреш… истината. — Ядачът вдигна изцапаната си с кръв дясна ръка и се загледа в нея. — Редно ли е праведният да изпитва… съмнения?

— Ти ми кажи. Не бих казал, че познавам много праведни хора.

— Някога си мислех, че познавам. Сега не съм толкова сигурен. Трябва да се бием, така ли?

— Натам отиват нещата — пое дълбоко въздух Логън.

— Така да бъде.

Връхлетя светкавично, Логън нямаше време да вдигне, камо ли да замахне с меча. Хвърли се встрани от пътя на ядача, но въпреки това отнесе нещо в ребрата — лакът, коляно, рамо. Трудно е да прецениш, когато се премяташ по тревата и всичко пред очите ти се върти. Опита да стане, но осъзна, че не може. Повдигна едва глава, само това успя. Всяко вдишване му причиняваше болка. Може би трябваше да остане извън стените. Може би трябваше да остави момчетата да си почиват сред дърветата, докато не приключи всичко.

Пред замъгления му поглед изплува високият силует на ядача и засенчи слънцето.