Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал вече отстъпваше бавно назад. По гърба му се стичаше студена пот, стискаше дръжката на сабята си, по-скоро за утеха, отколкото като защита. Драстично оределият му антураж го последва — Горст, Маровия и последните петима рицари. Запъхтени, ужасени, впериха очи във вратата.

— Последната порта не ги удържа навън — прошепна Джизал. — Има ли смисъл от тази?

Никой не отговори.

— Опичайте си ума, господа — каза Глокта. — Вратата, ако обичаш.

Дебелият наемник замахна със секирата. Полетяха трески. С първия удар входната врата на Университета се разтресе, с втория провисна, а с третия влетя навътре. Едноокото джудже влезе първо, с нож във всяка ръка, последвано от Коска, с извадена сабя.

— Чисто е — разнесе се отвътре стириянски акцент. — Иначе е прашно.

— Отлично. — Глокта погледна към Арди. — Най-добре мини най-отзад.

— И аз това си мислех — кимна уморено тя.

Той прекрачи неуверено прага и след него нахлуха облечените в черно наемници. Последният дърпаше въжето с опъващия се началник Гойл. И отново тръгвам по същите пътеки, по които вървях, когато за пръв път посетих тази прашна дупка преди толкова много време. Преди гласуването за нов крал. Преди Дагоска дори. Колко е хубаво да се завърнеш…

Извървяха тъмния коридор покрай зацапаните картини на отдавна забравени професори, по изстрадалото дюшеме, стенещо под ботушите на наемниците. Глокта нахълта в просторната трапезария.

Циркът от практици се беше разпръснал из мрачното помещение точно като при последното му посещение на Университета. Там бяха двамата еднакви мъже от Сулджук, с техните извити саби. И високият, и слабият, тъмнокосият със секирите и огромният северняк със съсипаното лице. И така нататък, и така нататък. Поне двайсетина. Чудя се дали през цялото време не са седели един срещу друг да се гледат заплашително?

При влизането му Витари скочи от стола си.

— Казах ти да стоиш настрана оттук, недъгав.

— Опитах, кълна се, но тази твоя прелестна усмивка не ми даваше мира.

— Хе-хей, Шило! — Коска влезе с извадена сабя в едната ръка и засука мустак с другата.

— Коска! Ти никога ли не умираш? — Витари тръсна ръка, кръстатото острие изпадна от ръкава й на дългата си верига и изтрака по пода. — Явно днес ми е писано да срещам всички, които най-малко очаквам да видя. — Практиците й се наредиха около нея и наизвадиха оръжия — сабите излязоха от ножниците, боздуганите и секирите от коланите, копията изстъргаха, вдигнати от масите. Наемниците се намъкнаха шумно в трапезарията, с готови за действие оръжия. Глокта се покашля:

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре да обсъдим положението като цивилизовани…

— Да виждаш някой цивилизован наоколо? — озъби му се Витари.

Права си. Един от практиците скочи на масата и съдовете и приборите подскочиха и изтракаха. Едноръкият наемник размаха куката си. Двете тежко въоръжени групи се наежиха една срещу друга. Нещата отиваха натам, Коска и наемниците му да си заслужат парите. Заформя се една прилична кървава баня, а всеки знае, че изходът от кървавите бани се слави с печална непредсказуемост. Като цяло, май по-добре е да не рискувам.

— Жалко за децата ти тогава! Много жалко за тях, че в тази стая няма нито един цивилизован човек!

Оранжевите вежди на Витари се сключиха заплашително.

— Те са далеч оттук!

— О, боя се, че не са. Две момичета и момче, нали така? Красиви, с огненочервени коси, като на майка им. От коя ли порта са излезли? Гуркулите влязоха през западната, значи… Бяха спрени на източната порта и задържани. — Глокта изпъчи долната си устна. — От съображения за собствената им сигурност, разбира се. В твърде опасни времена живеем, за да оставим сами деца да се разхождат по улиците.

— Кога? — изсъска тя. Дори с маска, Глокта видя ужаса, който се изписа на лицето й.

— Да видим кога една грижовна майка ще изпрати децата си на сигурно място? А, още при първата поява на гуркулите, разбира се, знаеш го. — Разширението на очите й му подсказа, че беше познал. Забихме острието, а сега да го завъртим в раната. — Но ти не се тревожи, сега сигурно са вече по леглата, добре завити. Практик Северард им е гледачка. Но ако не се върна…

— Не би посмял да ги нараниш.

— Какво им става днес на всички? Нямало да премина граници. Нямало да посмея да нараня някого. — Глокта я дари с най-противната си усмивка. — Деца ли? Надежда, обещаващо бъдеще, щастлив живот? Мразя малките копеленца! — Сви скованите си рамене. — Но кой знае, може пък ти да ме познаваш по-добре. Щом си съгласна да хвърляш зарове при живота на децата ти в залог, склонен съм да видим кой е прав. Или можем да постигнем споразумение, както направихме в Дагоска.