Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

В следващия момент в телата се отвори пролука. Обграден от рицарите, ядачът продължаваше да върти острието си с шеметна бързина. Единият му замах попадна в бронирано рамо и свали мъжа с крясък на земята, но от удара тъмната дръжка на оръжието се разцепи и острието отлетя настрани и се заби в тревата. В това време един рицар нападна ядача в гръб и го прониза с алебардата си. Лъскавият й връх щръкна през нагръдника му, чист, без капка кръв по метала. Друг рицар отсече ръката му със секирата си и от все още останалата на рамото част се посипа прах. Ядачът замахна с опакото на ръката си, удари го през гърдите, бронята му се вдлъбна с пронизително скърцане на метал и той се просна по гръб.

Нечие острие на сабя разцепи със звън нагръдника му и от там се вдигна облаче прах, точно като при тупане на килим. Джизал стоеше като вцепенен, когато ядачът залитна право към него. В този момент Горст го избута настрана и с ръмжене замахна отстрани към врата на ядача. Острието на сабята му се вкопа с притъпения звук на желязо и месо и главата на изчадието увисна на хрущял и парче кожа. От зейналата рана се посипа кафява прах, но нещото сграбчи с вече единствената си ръка Горст и здравенякът се олюля с изкривено от болка лице. Ядачът изви ръката му зад гърба и той се свлече на колене.

— Ето го рая ти, копеле! — Острието на Джизал разсече остатъка от врата на ядача и главата му се търкулна в тревата. Той пусна Горст и Джизал видя, че бронята на усуканата му ръка се беше вдлъбнала под формата на пръсти. Обезглавеното тяло бавно се строполи на земята. — Прокълната гад! — Джизал пристъпи напред и изрита главата в другия край на градината. Тя отскочи от стената и се търкулна в една цветна леха, а зад нея по тревата остана кафява прашна следа. Трима от рицарите се надвесиха над тялото, запъхтяното им дишане свиреше през визьорите на шлемовете им. Започнаха да секат и не спряха, докато не го нарязаха на парчета, но пръстите на ръката му продължаваха да потрепват.

— Пълни са с прах — прошепна някой.

Маровия погледна намръщено останките.

— Някои да — каза. — Някои кървят. Всеки е различен. Трябва да влезем в двореца! — извика и забърза през градината. Ще дойдат още от тях!

— Още? — Дванайсет рицари от дворцовата стража лежаха мъртви. Джизал преглътна, докато броеше потрошените и окървавени тела във вдлъбнати и усукани брони. Най-добрите мъже на Съюза бяха осеяли с труповете си градината на двореца — купчини метал сред изсъхналите листа в тревата. — Още? Но как ще… — Портите се разтресоха. Главата му се обърна рязко към вратите и слепият кураж, обзел го по време на битката, бързо се смени с паника.

— Насам! — изкрещя Маровия. Беше отворил вратата и махаше подканващо с ръка. Джизал се завтече натам, лачените му ботуши се преплетоха, направи три бързи залитащи крачки и се просна по очи. Зад гърба му се чуха трясък, пращене на дърво и стържене на метал. Пропълзя, обърна се по гръб и видя портите да политат навътре сред облак от летящи трески. Из въздуха се запремятаха парчета дърво, по каменната алея зачаткаха изкривени пирони, по тревата се посипаха трески.

През портала съвсем спокойно влезе жена. Въздухът над високото й слабо тяло още трептеше. Беше бледа, с дълга руса коса. До нея застана втора, нейно пълно копие, с изключение на това, че лявата й страна, от горе до долу, беше опръскана с кръв. И двете имаха доволни усмивки на идентичните лица. Едната шамароса един рицар вестител, който се беше втурнал към нея. Шлемът с крилете излетя от смазания му череп, докато той се въртеше лудо из въздуха, високо над земята. Другата извърна празните си черни очи към Джизал. Той скочи на крака и побягна. Задъхан от страх, се шмугна покрай Маровия и влезе в мрачния коридор с древните оръжия и брони по стените.

Горст и още няколко рицари от дворцовата стража нахлуха след него. Джизал видя над раменете им, че неравната битка в градината продължи с нова сила. Един от рицарите вдигна арбалет, но в същия миг избухна в облак ситни пръски кръв. Друг рицар се обърна да побегне, но преди да успее да направи и крачка, в гърба му се блъсна бронираното тяло на негов другар и го метна настрани. Сабята излетя от ръката му и той влетя през един от прозорците. Поредният кралски охранител се втурна към двете жени. На няколко крачки от тях падна като покосен на тревата и от снадките на бронята му лумнаха пламъци.

— Помощ! — крещеше някой. — Помощ! По… — Горст затръшна със здравата си ръка тежката врата и един от хората му я залости. Останалите започнаха да свалят от стените пики, алебарди и копия, някои със закачани на тях опърпани бойни знамена, и да запъват с тях вратата.