Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Сега какво? — изръмжа сърдито на Баяз.

— Сега те ще дойдат. — От улиците долетя тътен, след него викове, накрая дълъг пронизителен писък, който секна отведнъж. Той се обърна към нея и челюстта му нервно потрепери. — Когато започнем, не мърдай от мястото си. В никакъв случай. Кръговете са много прецизно…

— Ти мисли за твоята част, магус.

— Така и ще направя. Отвори кутията, Феро.

Тя не помръдна от мястото си, потриваше нервно пръсти. Веднъж отвореше ли кутията, нямаше връщане назад, усещаше го.

— Сега! — кресна Баяз. — Сега, ако искаш отмъщение!

— Хххх. — Времето за размисъл беше отдавна зад гърба й. Клекна и постави ръце върху хладния метал на капака. Тъмните пътеки бяха единственият й избор, открай време, винаги. Напипа скрития механизъм и го натисна. Капакът се вдигна безшумно и странната тръпка се просмука навън от кутията, изля се от нея, обгърна я цяла и спря дъха й.

Семето лежеше върху металните пружини в кутията — матов, сив, с нищо незабележителен къс скала. Тя го обгърна с пръсти. Вдигна го — леденостуден и тежък като олово.

— Добре — каза Баяз, но когато Феро го погледна, видя, че лицето му е изкривено от страх и отвращение. Поднесе Семето към него и той подскочи и замига учестено. По челото му избиха капки пот. — Не приближавай!

Тя затръшна капака на кутията. В този момент на площада се появиха облечени в пълна броня войници на Съюза, с извадени оръжия в ръце. Въпреки че иззад ъгъла излезе един-единствен мъж, в движенията им се долавяше страх, все едно отстъпваха пред огромна армия. Тъмното му лице беше по младежки гладко и красиво, но очите му бяха на възрастен. Феро беше виждала подобно лице в Лошите земи край Дагоска.

Ядач.

Двама от войниците го нападнаха едновременно. Единият крещеше като обезумял. Ядачът се движеше с мълниеносна скорост. Промуши се без никакво усилие между ударите на сабите им и с почти небрежно движение на ръката удари единия войник. Чу се глух звън на метал, когато ръката огъна едновременно щита и нагръдника на войника и го метна като парцал във въздуха. Той се приземи на цели двайсет крачки от мястото на удара и започна да се търкаля по земята и да разпръсква дървените стърготини. Спря недалеч от Феро, изкашля струя кръв и не помръдна повече.

Другият войник отстъпи боязливо. Ядачът го погледна и на лицето му се изписа тъга. Въздухът над раменете му потрепери за кратко и войникът изпусна сабята си, изпищя и се хвана за главата. Миг по-късно главата му се пръсна и по бялата стена до него полепнаха парчета плът и кост. Обезглавеният труп се строполи на земята.

— Добре дошъл в Агрионт! — извика Баяз.

Рязкото движение привлече погледа на Феро и тя вдигна глава. Високо горе, на един от покривите, профучаха фигури в бяла броня. Прелетяха с невъзможни скокове огромните пространства от един покрив до друг и накрая изчезнаха от поглед. От сенките в една от излизащите на площада улици, изплува жена в лъскава ризница. Тръгна с бавна походка и поклащане на ханша, а на безупречното й лице грейна доволна усмивка. Едната й ръка държеше небрежно отпуснато надолу копие. Феро преглътна, намести пръсти около Семето и го стисна.

Зад нея се срути стена и големите парчета от зида се изтърколиха по площада. От назъбената дупка в стената излезе огромен мъж. Държеше в ръце дълго парче дърво, завършващо с черни метални шипове. Дългата му брада и лъскавата броня бяха покрити с прахоляк. През дупката го последваха мъж и жена. И двамата имаха млади, гладки лица, но същите тъмни старчески очи. Феро извърна навъсеното си лице към тях и едновременно с това извади сабята от ножницата. Може и да беше безполезна, но самото усещане на дръжката в ръката й вдъхваше спокойствие.

— Добре дошли на всички! — провикна се Баяз. — Чаках те, Мамун!

Първия ядач се намръщи и прекрачи обезглавения труп на войника.

— И ние теб. — От покривите скочиха няколко от белите фигури и краката им тупнаха силно в настилката на площада. Приземиха се в приклекнало положение и веднага се изправиха. Четирима, по един във всеки ъгъл на площада. — Къде е онази прокрадваща се сянка, Юлвей?

— Няма да успее да дойде.

— Закаръс?

— Затънал до уши в руините на запада. Опитва се да лекува труп с превръзка на кутрето.

— Коунийл?

— Прекалено влюбена в изгубената си младост, за да си направи труда да помисли за бъдещето.

— Значи накрая те оставиха сам, а, с това? — Мамун извърна празния си поглед към Феро. — Странна птица е тя.