Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Да, господине. — Крой отново отдаде чест. — Ще пробием, не се тревожете за това. Ако позволите да попитам, как се справя генерал Паулдър с доковете?

— Доковете са отново в наши ръце, но генерал Паулдър е… мъртъв.

— Мъртъв? — каза Крой след кратко мълчание. Лицето му беше смъртно бледо. — Но как…

В далечината се разнесе тътен като от силна гръмотевица и конете подскочиха и заудряха неспокойно с копита по земята. Лицата на всички се извърнаха на север. Там, над покривите на черните руини до края на площада, се издигна огромен облак прах, по-висок от самия Агрионт.

Красивият ярък свят се въртеше, пулсираше. Беше изпълнен с прекрасната песен на битката, носеше със себе си чудесния вкус на кръвта и плътния аромат на смъртта. В средата на всичко това, само на ръка разстояние, стоеше и го гледаше някакъв дребен човек.

Приближил се е толкова близо до Кървавия девет? Със същия успех можеше да влезе в изпепеляващите пламъци на клада. Така явно си проси смъртта. Умолява, настоява за смъртта си.

Имаше нещо в острите му зъби. Блед спомен от далечното минало. Но Кървавия девет му обърна гръб, изби го от мислите си, потопи го под бездънно море. За него нямаше значение кой е човекът, нито какво е направил. Той е Големия изравнител, пред него всички хора са равни. Неговата единствена грижа е да превръща живите в мъртви. И сега беше крайно време да започне работа. Вдигна меча.

Земята се разтресе. Той залитна, шумът го заля като вълна, премина през живите и мъртвите, разцепи света на две. Усети как нещо се отприщва в главата му. Изправи се, изрева и вдигна отново острието…

Но този път ръката му не помръдна.

— Копеле… — зъбеше се Кървавия девет, но огънят беше догорял. Сега Логън се обърна към шума. От стената на Агрионт, на няколкостотин крачки отпред, се издигаше гигантски сив облак. Някакви парчета летяха високо, като не спираха да се въртят бясно из въздуха — оставяха тъмни прашни следи по небето, като пипалата на огромно морско чудовище. Едно летеше право към тях. Логън прикова в него поглед, докато падаше към земята. В началото приличаше на камъче, но постепенно се превърна в цял участък от стена с размерите на каруца.

— Мамка му — каза Мрачния. Какво друго да каже? Парчето се вряза в една от съседните сгради, в средата на мелето. В следващия момент цялата сграда сякаш на свой ред избухна и навсякъде се разлетяха изпотрошени човешки тела. Покрай Кучето прелетя парче от греда и плесна във водата на защитния ров. Логън се беше хвърлил по очи на земята и сега по главата му заваляха ситни парченца пръст и камък.

По улицата плъзнаха кълба задушлив прахоляк. Логън се задави, притисна ръка към устата си. Целият се клатеше, докато се изправяше от земята. Подпираше се на меча като на бастун, а пред очите му всичко се местеше насам-натам. Ушите му бучаха, вече не знаеше нито кой е, нито къде се намираше.

Битката пред рова беше секнала. Хората се давеха от прахоляка, оглеждаха се объркано, лутаха се в пушилката. Беше пълно с трупове — гуркули, войници на Съюза, северняци — объркани накуп. Видя един висок мургав мъж да го гледа втренчено. Имаше рана на челото и по прашното му лице течеше кръв.

Логън вдигна меча и изрева дрезгаво, понечи да се втурне към него, но вместо това залитна настрани като пиян и замалко да падне. Гуркулският войник хвърли копието си и изчезна в пушилката.

Чу се втора оглушителна експлозия, още по-близо от първата. Внезапен порив на вятъра блъсна Джизал в лицето, разбърка косата и напълни очите му с прах. Сабите излетяха със звън от ножниците. Мъжете се заоглеждаха със сковани от ужас лица.

— Трябва да тръгваме — извиси глас Горст и хвана здраво лакътя на Джизал.

Глокта и хората му се отдалечаваха по павираната уличка с всичката скорост, на която беше способен куцащият началник. Арди хвърли последен, ужасѐн поглед през рамо.

— Почакай… — Срещата изпълни Джизал с неочакван, болезнен копнеж. Не можеше да понесе мисълта, че я видя в плен на отвратителния недъгав изрод. Но Горст беше непоколебим.

— Към двореца, Ваше Величество. — Той подкара безцеремонно Джизал през парка, последван от останалите рицари от кралската охрана. По покривите на къщите около тях започнаха да чаткат падащи от някъде камъни, подскачаха по паветата, отхвърчаха със звън от броните на рицарите.

— Идват — промърмори Маровия, загледан мрачно назад към Площада на маршалите.

Феро беше клекнала и запушила уши с ръце, докато чудовищното ехо на експлозията продължаваше да се блъска във високите бели стени около площада. Парче камък с размерите на човешка глава падна на крачка от нея, пръсна се при сблъсъка си с каменната настилка и обсипа бледата пелена на стърготините с черни парченца. Върху съседния покрив се стовари огромна скала и от прозорците на сградата се посипаха изпотрошени стъкла. От улиците се понесоха кълба сива пушилка. Постепенно шумът стихна. Градушката от камъни секна и над площада се спусна тревожна тишина.