Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Логън почувства колебанието на хората около себе си. Видя тревогата в очите им. Личеше и по начина, по който държаха оръжията. Не ги винеше. На собствения си праг, пред познат враг, човек може да си позволи безстрашие. Но закарай го на другия край на соленото море, на места, които не е и сънувал, и всяка отворена врата ще го плаши до смърт. А наоколо имаше много от тях.

Градът на белите кули, където някога беше вървял забързано след Първия магус, мястото, което го изуми с размерите на сградите си, с чудатостта на хората си и с броя на двете, се беше превърнал в лабиринт от почернели руини. Прокрадваха се по безлюдните улици, под шпалира на огромните скелети на изгорелите къщи с щръкнали към небето овъглени греди на покривите. Пристъпяха през празни площади, осеяни с отломки и покрити със сажди. А шумът на битката — призрачно ехо — се чуваше ту близо, ту далеч, но винаги наоколо.

Сякаш пълзяха из ада.

— Как се биеш на такова място? — прошепна Кучето.

На Логън му се прииска да знаеше отговора на този въпрос. Битки в гори, в планини, в долини, бяха участвали в стотици такива и знаеха правилата им. Но това? Очите му шареха тревожно по зеещи прозорци и врати, по купчините от срутени стени. Толкова много места, където да се скрие врагът.

Не му оставаше друго, освен да върви към Кулата на Създателя и да се надява на късмет. А какво щеше да стане, като стигнеха там, той не знаеше, но беше сигурен в едно, че по някакъв начин щеше да се стигне до кръв. Нищо добро не чакаше хората му там, но истината бе, че каза на мъжете да вървят, а единственото нещо, на което един водач нямаше право, бе да се отметне от думата си.

Глъчката на битката се усилваше все повече. Силната миризма на пушек и страх лютеше в носа и дращеше гърлото му. Набраздената дръжка на меча на Създателя се хлъзгаше в потната му длан. Пропълзя нагоре по купчината камъни до една разрушена стена и протегна назад ръка с насочена към земята длан, за да каже на момчетата да внимават. Подаде глава над върха и се огледа.

Право отпред, на другата страна на обширен площад, се издигаше Агрионт — огромни стени и черни силуети на кули на фона на светлото небе. И същото, само че надолу с главата, върху гладката повърхност на водата в рова. И пред него се бяха събрали много хора, задръстваха площада докъдето му стигаше погледът. Не се искаше кой знае какъв ум, за да разбере, че бяха гуркули. Обстрелваха с лъковете си бойниците на стената, а оттам им отвръщаха с къси стрели от арбалети, които отскачаха от паветата и се забиваха в дървените паравани.

Трийсетина крачки по-нататък, бяха сформирали линия срещу крепостта. Добре построена права редица, с щръкнали заплашително копия от двете страни на високо знаме с извезани на него златни букви. Сериозна редица от корави мъже — добре въоръжени и със здрави брони — нищо общо с паплачта, която видяха пред стените. Тези нямаше да успее да накара да тръгнат наникъде с викове. Освен може би право към него.

— Уау — промърмори Кучето, когато излезе от улицата. Няколко от момчетата го последваха и на свой ред зяпнаха от учудване.

Логън им махна с ръка да се дръпнат назад.

— Засега по-добре да не се показваме, докато…

Един от офицерите в средата на гуркулския строй излая нещо и посочи към тях с кривия си меч. С тракане на брони, войниците свалиха копията напред.

— А, мамка му — изсъска Логън. Редицата тръгна бързо, но добре организирано. Огромна маса с насочен напред, остър и смъртоносен метал.

Когато те нападат, имаш само три възможности за действие. Обикновено бягството не е лоша идея, но предвид състоянието, в което бяха момчетата, побегнеха ли сега, щяха да спрат чак преди да започнат да падат в морето. Ако останеха на място, объркани и разпръснати в тълпа, както бяха в момента, вероятността беше да се огънат и да оставят доста мъртви, без да постигнат нищо съществено. Оставаше третата възможност, а една възможност не е избор.

Два щурма в един ден. Скапан късмет, но от вайкане — полза никаква. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Логън се втурна напред. Не в посоката, в която му се искаше, а през павирания площад, право към защитния ров на Агрионт. Не се замисли дали другите го следваха. Беше прекалено зает да крещи и размахва меча. Първи в касапницата, точно както едно време. Подобаващ край за Кървавия девет. От това можеше да излезе добра песен, стига някой да си направеше труда да й измисли мелодия. Стисна зъби и зачака сблъсъка.