Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Облечената в бронирана ръкавица ръка на Горст посочи към стълбището.

— Насам, Ваше Величество.

— Насам — изръмжа Глокта и закуца по коридора, колкото чевръсто позволяваха съсипаните му крака. Коска го последва с небрежна походка. „Так“, „туп“, болка.

От всички служители на Маровия зад бюрото си в преддверието пред кабинета на върховния правозащитник беше останал само секретарят му, седеше и гледаше неодобрително през очилата си. Вероятно всички останали са навлекли кой каквато броня е успял да докопа и сега са на стените. Но още по-вероятно са се заключили по килери и изби. Ех, да можех и аз така.

— Боя се, че Негова чест е зает.

— О, мен ще приеме, не бери грижа за това. — Без да спира, Глокта докуца до вратата на кабинета, сграбчи пиринчената топка на бравата и едва се сдържа да не дръпне ръка като опарен. Металът беше ледено студен. Като в дълбините на ада. Завъртя леко топката и открехна вратата. Отвътре излезе бяла пара и плъзна по пода на преддверието като мразовитата мъгла, която зимно време се спускаше над ледените полета на Англанд.

В кабинета беше ужасно студено. Масивните дървени мебели, старата дъбова ламперия и мръсните прозорци — всичко беше побеляло от скреж. Купчините документи бяха като наежени от кристалите й. Гарафата с вино се беше пръснала на парчета и на масата до вратата лежаха голяма буца розов лед с формата на бутилка и множество искрящи парчета стъкло.

— Мамка му, какво… — Дъхът на Глокта излезе на пара през вече зачервените му от студа устни. Из целия кабинет имаше разхвърляни мистериозни парчета. Нещо средно между парче черен маркуч и връзка наденици, престояли цяла нощ на снега, висеше залепнало за ламперията. По книгите, по писалището и по скърцащия от скреж килим се търкаляха бучки черен лед. От тавана висяха залепнали и замръзнали парчета от нещо розово, а по пода бяха замръзнали други — бели и дълги, натрошени на трески…

Човешки останки?

В средата на писалището лежеше голямо парче месо, частично покрито от скреж. Глокта извърна глава, за да го огледа по-добре. Имаше уста, даже повечето зъби си бяха на мястото, ухо и око. Висяха и дълги косми брада. Достатъчно, за да може Глокта да разпознае чие тяло беше пръснато на парчета из мразовитата стая. Чие друго, ако не това на последната ми надежда, на третия ми ухажор, върховен правозащитник Маровия.

— Явно в твърденията на този Силбър има известна доза истина — покашля се Коска.

Може и така да се каже, въпреки че такова омаловажаване на истината би било повече от грандиозно. Мускулите около лявото му око се гърчеха болезнено. Секретарят на Маровия дотича до вратата, надникна през него и Коска, после изхълца шумно и залитна назад. В следващия момент повръщаше шумно в преддверието.

— Съмнявам се, че върховният правозащитник ще ни съдейства по какъвто и да било начин.

— Вярно. Но така или иначе, не е ли вече малко късно за документ и така нататък? — Коска посочи опръсканите със замръзнала кръв прозорци. — Гуркулите идват, не сте забравили, нали? Ако имате сметки за уреждане, сега му е времето, преди приятелите ни от Кантика да развалят всичко. Когато плановете се провалят, време е за решителни действия, нали така, началник? — Пресегна се, развърза маската на тила си и я остави да падне на пода. — Време е да се изсмеем в лицето на врага! Да заложим всичко на един последен удар! Пък после ще има достатъчно време да поправяме счупеното. А ако не успеем да го поправим, е, какво толкова? Утре ще живеем в един напълно нов свят.

Или ще умираме в един напълно нов свят. Не стана, както си го представях, но той е прав. Може би, преди края на играта, все пак ще се нуждая от един последен бляскав щурм от страна на полковник Глокта.

— Предполагам, все още мога да разчитам на помощта ти?

Коска го плесна по рамото и гърбът му се разтресе в болезнен гърч.

— Един последен напън, против всякаква логика и вероятност за успех? Естествено! Но може би сега е моментът да спомена, че при намесата на сатанински сили цената ми скача двойно.

— А как ти звучи тройно? Все пак, Валинт и Балк имат дълбоки джобове.

Усмивката на Коска се разтегна по лицето му.

— Звучи ми добре — отвърна наемникът.

— Ами хората ти? Все още ли са надеждни?

— Все още чакат четири пети от заплащането си. Докато не го получат, готов съм да поверя живота си на всеки един от тях.

— Добре тогава. Значи сме готови. — Глокта намести стъпалото в ботуша си. Хайде още мъничко, безпръсти приятелю. Още няколко мъчителни крачки, а после, по един или друг начин, ни чака дълга почивка. Разтвори пръсти и остави самопризнанието на Гойл да падне плавно на замръзналия под. — Да вървим в Университета! Негово високопреосвещенство не обича да чака.