Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Почти нечетливо, но ще свърши работа. — Плъзна листа под треперещата ръка на Гойл, после взе от Арди писалката и я постави между пръстите му. — Подпиши.

Гойл изхлипа, подсмръкна и написа името си, колкото успя добре, със заковани за масата китки. Печеля. И като никога, победата почти ми се услажда.

— Отлично — каза Глокта. — Извадете пироните и намерете нещо, с което да го превържем. Ще е срамота да умре от кръвозагуба, преди да е свидетелствал. И му запушете устата, засега чух достатъчно. Ще го вземем с нас при Върховния правозащитник.

— Чакайте! Чакайте! Аар… — Виковете на Гойл рязко секнаха, когато наемникът с циреите напъха в устата му един смачкан на топка мръсен парцал. Джуджето взе клещите от сандъчето с инструменти. Дотук оцеляхме. Кой би повярвал? Глокта докуца до прозореца и раздвижи болния крак. Чу зад гърба си заглушения вик на Гойл, докато изваждаха първия пирон, но не обърна внимание, мислите му бяха другаде. Загледа се към Университета и щръкналите му от димната завеса като криви пръсти колони. Окултни експерименти? Призоваване и изпращане? Прокара език по дупките във венците си. Какво става там?

— Какво става там? — Джизал крачеше напред-назад по терасата на върха на Кулата на веригите с надеждата, че отстрани изглежда като тигър в клетка, но вътрешно подозираше, че повече напомня затворник в деня на екзекуцията му.

Над града се беше спуснала димна завеса и беше невъзможно да се каже къде какво ставаше на повече от миля разстояние от кулата. Офицерите от щаба на Варуз се бяха пръснали по парапетите и от време на време крещяха безсмислени и напълно противоречиви новини. При Четирите ъгъла, по Централната улица и из цялата централна част на града се водеха сражения. Битката течеше по суша и вода. Надеждата за избавление и загубата на всякаква надежда се сменяха бързо в настроенията на мъжете на терасата. Но едно не подлежеше на съмнение. Долу, от другата страна на защитния ров на Агрионт, атаката на гуркулите към стените продължаваше с пълна сила.

Пороите от стрели се сипеха върху площада пред портата, но за всеки труп, който оставяха гуркулите, за всеки ранен, когото извлачваха назад, от горящите сгради изскачаха петима нови войници. Прииждаха като рояк пчели, излетели от горящ кошер. Гъмжилото от стотици войници на императора затягаше все повече обкръжението от стомана и плът около цитаделата. Криеха се зад дървените си паравани и стреляха с лъкове към бойниците на стените. Ударите на барабаните бяха приближили постепенно и сега огласяваха въздуха над Агрионт. Докато гледаше през далекогледа, напрегнал всеки мускул в тялото си, за да го удържи да не се разтресе в ръцете му, Джизал започна да различава странни фигури сред гуркулската войска.

Високи и грациозни, те изпъкваха ясно на общия фон. Носеха снежнобели, инкрустирани със злато брони, вървяха сред войниците, сочеха, направляваха, раздаваха заповеди. И сега все по-често сочеха към моста пред западната порта на Агрионт. В главата на Джизал се загнездиха неприятни мисли. Това ли бяха Стоте думи на Калул? Надигнали се от тъмните дълбини на историята, за да отведат Първия магус на съд?

— Ако не знаех с какво разполагаме, щях да си помисля, че се готвят за щурм.

— Няма причини за тревога — каза дрезгаво Варуз, — стените ни са непревзимаеми. — Гласът му се разтрепери и последната дума излезе на пресекулки, от което смисълът й съвсем се загуби. Само преди две седмици никой не би си и помислил, че Агрионт може да падне. Но същото важеше и за това, да бъде обкръжен от гуркулски легиони. Повече от очевидно, правилата се бяха променили. Отдолу се надигна плътният басов рев на рогове.

— Вижте там — промърмори един офицер.

Джизал погледна през далекогледа. По улиците, теглен и бутан от войници, вървеше някакъв странен на вид фургон, нещо подобно на дървена къща на колела, само че покрита отвън с плочи от ковано желязо. Други войници, под ръководството на двама от облечените в бели брони мъже, продължаваха да качват в движение бъчви.

— Гърмящ прах — обяви някой.

Джизал усети ръката на Маровия върху своята.

— Ваше Величество, може би ще е най-добре да се оттеглите.

— Ако тук не съм в безопасност, къде точно предполагате, че ще съм на по-сигурно място?

— Маршал Уест скоро ще ни освободи от обсадата, сигурен съм. Но дотогава в двореца ще сте в по-голяма безопасност. Ще ви придружа — усмихна се извинително. — Боя се, че на моята възраст няма да съм от никаква полза на стената.