Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Генерал Паулдър лично предвождаше атаката — каза един от офицерите, преглъщайки сълзите си. — Благородна саможертва…

Уест се загледа в трупа на генерала. Колко пъти му се бе искало да види този човек мъртъв. Постави ръка на лицето си в остър пристъп на прилошаване.

— Проклятие — прошепна.

— Проклятие! — процеди през зъби Глокта, докато качваше треперещия си крак на последното стъпало и едва се задържа да не падне по очи. Един кльощав инквизитор, който вървеше насреща му, го изгледа продължително. — Проблем ли имаш? — Озъби му се той и човекът наведе глава и отмина бързо.

„Так“, „туп“, болка. Сумрачният коридор се влачеше убийствено мудно покрай него. Всяка стъпка беше истинско изпитание, но той продължи да упорства. Краката му изгаряха от болка, стъпалата тръпнеха, вратът стенеше, под дрехите се стичаше пот, а лицето му беше изкривено в неволна беззъба усмивка. С всяка следваща стъпка, с всяко пъшкане очакваше неприятност. С всеки гърч, с всеки спазъм очакваше по коридора да наизскачат практици и да заколят като свине и него, и зле дегизираните му наемници.

Но няколкото притеснени на вид мъже, с които се размина, почти не го погледнаха, преди да продължат по пътя си. Страхът ги е направил небрежни. Светът е на ръба на катастрофа. Никой не смее да направи и крачка, от страх да не стъпи в празното пространство. Инстинктът за самосъхранение. Унищожава напълно работоспособността на човек.

Влетя в преддверието на кабината на Сълт.

— Началник Глокта! — Главата на секретаря подскочи ядосано. — Не можете просто да… — Не успя да довърши, защото в този момент наемниците започнаха да се събират един по един зад гърба на Глокта. — Искам да кажа… не можете…

— Млък! Действам по изрична заповед на краля. Всеки лъже. Разликата между героя и злодея е в това, дали някой вярва на лъжите? Дръпнете се от пътя ми! — изсъска на двамата практици от двете страни на вратата на Сълт. — Или се пригответе да си понесете последствията. — Двамата се спогледаха, после, когато в преддверието нахлуха още от хората на Коска, вдигнаха ръце и се оставиха да бъдат обезоръжени. Инстинктът за самосъхранение. Сериозен недостатък.

Глокта спря за момент пред вратата. Тук, където толкова често се потях от страх, изложен на милостта на архилектора. Дървото погъделичка пръстите му. Може ли да се окаже така лесно? Да вляза посред бял ден и просто да арестувам най-влиятелния човек в Съюза? Насили се да потисне самодоволната усмивка. Ще ми се да се бях сетил по-рано. Завъртя топката на бравата и влетя в стаята.

Кабинетът на Сълт изглеждаше точно както всеки друг ден. Огромните прозорци с прекрасната гледка към Университета, голямата кръгла маса с картата на Съюза и инкрустираните в нея скъпоценни камъни, столовете с великолепна дърворезба и мрачните портрети по стените. Само че този път в стола на архилектора не седеше Сълт. Там беше не кой да е, а вярното му псе, неговият любимец — началник Гойл. О, пробваме дали голямото кресло ни е по мярка, а? Не, боя се, че е прекалено голямо за теб.

Първата реакция на Гойл беше искрено възмущение. Как смее, който и да е, да нахлува така в този кабинет? Втората беше объркване. Кой би посмял да нахлуе така? Третата — шок. Сакатият? Но как? Четвъртата, когато видя Коска и четирима от наемниците му да влизат след Глокта, беше ужас. А, точно това искам да видя.

— Ти? — процеди през зъби началникът. — Но ти си…

— Заклан? Боя се, че имаше промяна в плана. Къде е Сълт?

Очите на Гойл преминаха по наемниците — джуджето, този с куката и онзи с отвратителните циреи на лицето — после спря върху Коска, който крачеше наперено из кабинета, отпуснал небрежно ръка на дръжката на сабята си.

— Ще ти платя! Каквото ти предлага той, удвоявам го!

— Предпочитам в брой — протегна ръка наемникът.

— Сега? Но аз нямам… нямам толкова в себе си!

— Жалко, аз съм на принципа на проститутката. Срещу обещания няма веселба, приятелю. Никаква.

— Чакай! — Гойл скочи на крака и отстъпи назад с протегната напред разтреперана ръка. Няма къде да се денеш, освен да скочиш през прозореца. Това е проблемът с амбицията. Когато погледът ти е все нагоре, е много лесно да забравиш, че единственият път надолу от главозамайващата височина е дългото падане.

— Сядай, Гойл — изръмжа му Глокта. Коска го сграбчи за едната китка, изви яростно ръката му зад гърба и го натика скимтящ от болка в креслото. После сложи ръка на тила му и заби лицето му в красивата карта на Съюза. Носът му изхрущя и опръска с кръв западните части на Мидърланд.