Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Кои, тези ли? — изсумтя Логън. — Трябва да видиш Агрионт, накъдето вървим. Там какви сгради има. Не си и сънувал такива. В сравнение с това място, Карлеон е кочина.

А Кучето си мислеше, че Карлеон е прекалено задръстен от къщи. Ама че смехотворна мисъл. Беше изостанал и видя, че сега върви редом с Тръпката. Разчупи самуна хляб и му подаде едната половина.

— Благодаря. — Тръпката бързо отхапа от единия край на комата, после пак. — Не е лош.

— Нищо не може да се мери с него, нали? С вкуса на прясно изпечен хляб? Има вкус на… на мир.

— Щом казваш. — Двамата замълчаха и продължиха да вървят и да дъвчат.

— Мисля, че трябва да опиташ да забравиш тая твоя вражда — каза Кучето след малко и погледна настрани към Тръпката.

— Коя вражда?

— Ти колко имаш? Тази с новия ни крал. С Деветопръстия.

— Не мога да кажа, че не опитах. — Дългокосият северняк се загледа намръщено в гърба на Логън отпред. — Но накъдето и да се обърна, той е все там.

— Тръпка, ти си свестен човек. Харесвам те. Всички те харесват. Куражлия си, момче, и акъл имаш, и хората те следват. Ако не те убият, може да стигнеш далеч и точно тук идва проблемът. Не искам да те гледам да започваш нещо, дето не можеш да довършиш.

— Значи нямаш никакъв проблем. Каквото съм почнал — довършил съм го.

— Не, не — поклати глава Кучето, — не това ми беше мисълта, момче, не това. Може и да победиш, може и да не успееш. Мисълта ми е, че нито едно от двете не е победа. Кръвта поражда само още кръв, нищо друго. Искам да кажа, за теб още не е късно да бъдеш по-добър човек.

Тръпката го изгледа навъсено. После хвърли комата настрани и избърза напред, без да каже и дума повече. Кучето въздъхна. Някои неща не се оправят само с приказки. Други с нищо не се оправят.

Излязоха от лабиринта от къщи и се озоваха пред река. Сигурно беше широка колкото Уайтфлоу, но бреговете й бяха направени от камък, а отгоре й минаваше най-големият мост, който Кучето беше виждал. Перилата му бяха от изкривено желязо и беше достатъчно широк, две каруци да се разминат спокойно. От другата му страна се издигаше нова стена — още по-висока от тази, през която бяха влезли в града. Смаян, Кучето пристъпи напред и огледа блестящата вода в двете посоки. Имаше още мостове. Ужасно много, някои дори по-големи от този, прескачаха реката между гора от стени, кули и извисяващи се към небето сгради.

Много от останалите момчета също зяпаха, с отворени усти, с ококорени очи, все едно изведнъж се бяха озовали на луната. Дори лицето на Мрачния беше придобило странно изражение, нещо, което можеше да мине за учудване.

— Мамка му — каза Тръпката. — Виждали ли сте преди такова нещо?

Кучето направо го заболя вратът от зяпане.

— Имат толкова много тук. За какво въобще им е притрябвала проклетата Англанд? Тази помийна яма?

— Не знам — сви рамене Логън. — Предполагам, някои хора все ламтят за повече.

— Някои хора все ламтят за повече, а, брат Лонгфут? — поклати недоволно глава Глокта. — Пощадих другия ти крак. Пощадих живота ти. А сега искаш свободата си, така ли?

— Началник — поде умолително навигаторът. — Ако позволите, дали не може да ме пуснете… аз изпълних своята част от уговорката ни. Тази врата излиза съвсем близо до Палатата на въпросите…

— Ще видим.

Още един мощен удар със секирата и вратата се срина от ръждивите си панти. В тясното мазе нахлу дневна светлина. Наемникът с татуирания врат отстъпи от вратата, Глокта докуца до нея и надникна предпазливо навън. А, чист въздух. Истински дар, който често приемаме наготово. Няколко стъпала водеха нагоре към малък павиран двор, ограден отвсякъде с мърлявите задни фасади на сгради. Глокта познаваше това място. Само на крачка от Палатата на въпросите, точно както обеща.

— Началник? — промърмори Лонгфут.

Глокта изви устни. Какво толкова? В края на краищата, най-вероятно никой от нас няма да доживее края на деня, а мъртвите могат да си позволят снизхождение. Всъщност само те могат.

— Е, добре. Пуснете го. — Едноокият наемник извади дълъг нож и сряза въжето около китките на Лонгфут. — Желателно е никога повече да не те виждам.

По устните на навигатора имаше следа от усмивка.

— Не се тревожете за това, началник. Аз тъкмо си помислих същото. — Той се отдалечи с куцане по посоката, откъдето бяха дошли, спусна се по усойното стълбище в канала, зави зад ъгъла и изчезна.

— Сега ми кажи, че си взел каквото ти поръчах — каза Глокта.

— Аз съм неблагонадежден, началник. Не некомпетентен. — Коска махна на наемниците си. — Време е, приятели. Да се почерним.