Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Уест добре познаваше формата на Съюзническите кораби, със златно слънце, извезано на всяко платно. Можеше да се досети и кои бяха гуркулските. Но в залива имаше и други — дълги, черни хищници, с големи черни кръстове по снежнобелите им платна. А най-големият от тях, по-голям от всеки друг съд в пристанището, в момента акостираше на един от малкото оцелели пристани.

— Нищо добро не е дошло от Талинс — промърмори Пайк.

— Какво правят тук стириянски кораби?

Бившият престъпник посочи към един, който тъкмо се врязваше с носа си в борда на един от гуркулските кораби.

— Както изглежда, бият се с гуркулите.

— Господине — каза някой. — Какво да правим?

Вечният въпрос. Уест отвори уста, но оттам не излезе и звук. Как е възможно един човек да наложи какъвто и да било контрол над хаоса, който се разкриваше пред очите му? Спомни си Варуз как крачеше в пустинята, следван по петите от огромния си щаб. Спомни си Бър как удряше с юмрук по картите и размахваше гневно пръст. Най-голямата отговорност на един командир не е да командва, а да успее да изглежда така, сякаш знае как се командва. Преметна крак през седлото и скочи на мръсните павета.

— Ще установим командния щаб тук за момента. Майор Яленхорм?

— Господине?

— Намери генерал Крой и му предай да продължи да напредва към Агрионт, от север и запад.

— Разбрано, господине.

— Някой да събере малко хора и да започне да разчиства останките от доковете. Трябва да успеем да вкараме бързо още войска.

— Да, господине.

— И някой да ми намери Паулдър, мамка му! Всеки да си върши работата!

— Това пък какво е?

По опустошения кей се зададе странна процесия. Изглеждаха напълно неестествено на фона на касапницата около тях. Една дузина бдителни стражи с черни брони вървяха в кордон около един-единствен човек — с черна, прошарена коса и безупречно оформена остра брадичка. Носеше черни ботуши, кираса от черна стомана, а от едното му рамо се спускаше величествен плащ от черно кадифе. С две думи, приличаше на най-заможния погребален агент в света, но стегнатата му уверена походка говореше за благороднически произход. Насочи се право към Уест и нито за миг не погледна встрани. Когато приближи, втрещените от властното му излъчване стражи и щабни офицери се отдръпнаха от пътя му с лекотата, с която магнит отблъсква метален прах.

— Аз съм върховен херцог Орсо, от Талинс — каза той и протегна ръка в бронирана ръкавица от черна стомана.

Идеята вероятно беше Уест да коленичи и да целуне ръката, но вместо това той я стисна и разтърси отривисто.

— Ваше Превъзходителство, за мен е чест. — Дори нямаше представа дали това беше правилното обръщение към херцога. Последното, което беше очаквал, е, че насред кървавата битка за доковете на Адуа ще срещне един от най-могъщите владетели в Кръга на света. — Аз съм лорд-маршал Уест, командир на армията на Негово величество. Не го приемайте като проява на неблагодарност, но не сте ли доста далеч от дома…

— Моята дъщеря е ваша кралица. От нейно име, народът на Талинс е готов на всякакви жертви. Щом чух за… — той повдигна многозначително една вежда и огледа горящото пристанище — неприятностите ви, веднага тръгнахме насам. Корабите от флота ми, както и десет хиляди от най-добрите ми войници са на ваше разположение.

Уест не знаеше как да реагира на подобна новина.

— Така ли? — попита просто.

— Позволих си да заповядам дебаркиране. В момента хората ми изтикват гуркулите от югозападните части на града. Три ферми, нали така се казваше кварталът?

— Ъ… да.

— Оригинално име за градски квартал — усмихна се сдържано херцогът. — Не берете грижа за западния си фланг. Желая ви успех във всяко начинание, лорд-маршале. Ако съдбата е благосклонна към нас, ще се видим отново след битката. Като победители. — Склони почтително глава и тръгна обратно.

Уест остана загледан в гърба на отдалечаващия се херцог. Знаеше, че може да е само благодарен за неочакваната поява на десетте хиляди стириянци, но не можа да потисне неприятното чувство, че щеше да е много по-добре, ако върховен херцог Орсо въобще не се беше появявал. Но за момента имаше много по-належащи тревоги.

— Лорд-маршале! — Бринт бързаше по кея, следван от група офицери. Едната половина от лицето му беше омазана със сажди. — Лорд-маршале, генерал Паулдър…

— Най-накрая, мамка му! — кресна Уест. — Сега може би ще получим някакви отговори. Къде е това копеле? — Избута Бринт настрана и застина на място. Паулдър лежеше на носилка, държана от четирима посърнали и покрити с кал офицери от щаба му. Имаше вид на блажено заспал, дотолкова, че Уест очакваше всеки момент да чуе хъркането му. Единствено огромната рана на гърдите на генерала разваляше първоначалното впечатление.