Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Добре — кимна със задоволство Баяз. — Много добре!

— Има ли друго, милорд? — попита старшият на изплашените работници.

— Не се сещам, освен ако не искате да останете да гледате унищожението на непобедимите Сто думи?

Човекът размени объркани погледи със съседа си.

— Не. Не, мисля ние просто да… нали разбирате… — Групата заотстъпва назад, отнасяйки със себе си празните бъчви, и не след дълго изчезнаха между белите сгради на площада. Феро и Баяз останаха сами насред широкото, покрито със стърготини пространство.

Само те двамата, кутията, изработена от Създателя, и нещото, скрито в нея.

— И така. Капанът е заложен. Сега остава само да чакаме плячката да падне в него. — Баяз опита една от многозначителните си усмивки, но Феро не се лъжеше лесно. Тя видя нервното кършене на старческите му пръсти, забеляза колко силно бяха стегнати мускулите на челюстите му. Не беше сигурен дали планът му ще проработи. При всичката му мъдрост, проницателност и лукавост, не беше сигурен. Това нещо в кутията, това студено и тежко нещо, което Феро така копнееше да докосне отново, му беше напълно непознато. Единствения път, когато беше използвано, беше далеч оттук, в пустите земи на Старата империя. В необятните руини на Олкъс.

Феро се намръщи и разхлаби сабята в ножницата.

— Ако дойдат, това няма да те спаси.

— Един нож в повече никога не е излишен — отвърна му сърдито тя. — Откъде въобще знаеш, че ще дойдат насам?

— Какво друго им остава? Те трябва да дойдат там, където съм аз. Затова са били създадени. — Баяз пое на пресекулки въздух през носа и издиша дълбоко. — А аз съм тук.

Притиснат от тълпата северняци и сигурно три пъти повече войници на Съюза, Кучето мина през портата и влетя в града след жалкото подобие на битка пред стената. Пръснатите по стената хора викаха от радост, все едно бяха дошли на сватба. От другата страна на тунела на портата стоеше дебел мъж с кожена престилка и тупаше въодушевено по гърбовете всеки минаващ покрай него.

— Благодаря ти, приятел! Благодаря! — Нахилен до уши, той натика нещо в ръцете на Кучето. Самун хляб.

— Хляб. — Кучето го подуши подозрително и установи, че миришеше нормално. — Какво е пък това сега? — Дебелият с престилката беше докарал цяла каруца с хляб и го раздаваше на минаващите през портата, без значение войници от Съюза или северняци. — Какъв е този?

Мрачния сви рамене:

— Хлебар?

Но нямаше много време за мислене. Двамата бяха изтикани навътре от прииждащата тълпа. Озоваха се на малко по-широко място, по края на което стояха старци и жени, вече поизморени от радостно скандиране. В средата на тази пълна бъркотия, един късо остриган младеж в черна униформа се беше качил на една каруца и крещеше като побъркан, приличаше на изгубила стадото си коза.

— Осми полк, към Четирите ъгъла! Девети, към Агрионт! Ако сте от десети, влезли сте през грешната порта!

— Мислех, че сме към доковете, майоре!

— Дивизията на Паулдър има грижата за доковете! Ние сме към северната част на града! Осми полк, към Четирите ъгъла!

— Аз съм от четвърти!

— Четвърти? Къде ти е конят?

— Мъртъв!

— Ами ние? — извика му Логън. — Северняците!

Младокът го изгледа с ококорени очи и махна с ръце.

— Просто влизайте! Ако видите гуркули, убийте ги! — Обърна се пак към портата и взе да сочи с палец през рамо. — Девети полк, към Агрионт!

— Няма да се разберем с този — намръщи се Логън. Посочи към другия край на една широка улица, пълна с вървящи войници. Над покривите стърчеше една много висока черна кула. Огромното нещо ще да е построено на върха на хълм, реши Кучето. — Ако се разделим, просто тръгвате натам. — Тръгна по улицата и Кучето го последва. След него закрачи Мрачния, а най-отзад се наредиха Тръпката и хората му, а също Червената шапка и неговите. Не след дълго тълпата се разнесе и в един момент на широката улица останаха само северняци. И птици, както винаги щастливи, в пълно неведение за току-що приключилата битка, без хич да ги е грижа за новата, която тепърва предстоеше.

Всъщност Кучето също не се замисляше много по въпроса, просто вървеше с лък в ръка. Беше прекалено зает да зяпа къщите от двете страни на улицата. Никога не беше виждал подобни къщи. Стените им биха от малки правоъгълни червени камъни, слепени с бяла мазилка, а отгоре — черно дърво. И всяка една достатъчно голяма, като за главатар на клан. Имаха и стъкла по прозорците.

— Проклети дворци, а?