Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Мисълта, че можеше отново да види тези хора, да бъде отново онзи човек, му даваше криле, караше го да тича с всички сили към стената на Адуа. Струваше му се, че този път дори може да остави Кървавия девет извън градските стени.

Но останалите северняци не споделяха ентусиазма му. Това тяхното беше по-скоро разходка, отколкото щурм. Когато стигнаха до малка горичка, съвсем забавиха крачка и влязоха сред дърветата с почти небрежна походка. От клоните се вдигнаха няколко птици, а мъжете спряха. Никой не каза и дума. Едно от момчетата дори седна на земята, облегна се на едно дърво, извади манерка и отпи.

— Мътните го взели — вторачи се в него Логън. — Не мисля, че някога съм виждал по-жалко подобие на нападение. Да не сте си оставили куража в Севера?

Разнесе се мърморене, размениха се погледи. Напъхал език зад долната си устна, Червената шапка го погледна изкъсо.

— Може и да сме — каза. — Не ме разбирай погрешно, главатар, или кралско величество, или каквото и да е сега. — Склони глава, за да покаже, че не ставаше въпрос за неуважение. — Бил съм се достатъчно дълго и здраво, висял ми е животът на косъм и така нататък. Обаче, така де мисълта ми е, сега защо да се бия? И мисълта на всички ни, мисля, е такава. Това тук не е наша работа, нали така? Не е наша битка това тука.

Кучето поклати глава.

— Тия от Съюза ще ни помислят за страхливци.

— Кой го е грижа какво мислят те? — каза някой.

Червената шапка пристъпи към Логън.

— Виж сега, главатар, хич не ме е еня дали някой тъпак, дето дори не познавам, ще ме мисли за страхливец. Достатъчно кръв съм пролял. Всичките сме.

— Хъ — изсумтя Логън. — Значи гласуваш да останем тук, така ли?

Червената шапка сви рамене.

— Ами предполагам… — Той изкряска, когато челото на Логън се вряза в лицето му и смаза носа му на пихтия. Падна тежко по гръб, с омазано в кръв лице.

Логън се обърна бавно и килна глава на една страна, както правеше едно време. Направи физиономията на Кървавия девет — студен, мъртъв поглед, безразличен към всичко и всеки. Удаде му се с лекота. Почувства се толкова удобно с него, като с чифт стари, носени дълги години ботуши. Ръката му се спусна на хладната дръжка на меча на Създателя и хората се отдръпнаха, запристъпяха нервно настрани, зашепнаха.

— Някой друг от вас, шибаняци, да иска да гласува?

Седналият до дървото изпусна манерката и моментално скочи на крака. Логън се вторачи в най-близко стоящите, един по един, но никой не удържа погледа му, наведоха очи към земята, извърнаха ги към дърветата, навсякъде другаде, но не и към неговите. Докато не погледна Тръпката. Дългокосото копеле се вторачи право в очите му.

— Ами ти? — Логън присви заплашително очи.

— О, не — поклати глава Тръпката и дългата му коса се люшна пред лицето. — Не сега.

— Хубаво. Когато си готов тогава. И вие, кой когато е готов. Но дотогава, ще ви изстискам за малко работа. Оръжия — изръмжа Логън.

Мечовете, секирите, копията и щитовете за нула време бяха насочени напред и готови за работа. Настана разбъркване, изведнъж всеки искаше да е най-отпред. Червената шапка се надигна с изкривено от болка лице от земята. Логън го изгледа отгоре.

— Ако си мислиш, че си го отнесъл прекалено здраво, замисли се върху това. За такова нещо навремето нямаше да си държиш физиономията, а щеше да си събираш червата.

— Ъхъ — изсумтя той, докато бършеше кръв от устата си. — Както кажеш, главатар. — Логън го изпрати с поглед обратно при хората му, все още плюещ кръв. Едно се знае за Логън Деветопръстия, има невероятен талант да превръща приятелите във врагове.

— Трябваше ли? — попита Кучето.

Логън повдигна рамене. Не го беше искал, но нали сега е водач. Това никога досега не беше свършвало добре, но ето на̀, пак беше постарому. А един водач не може да остави хората да оспорват думата му. В никакъв случай. Първо започват да оспорват, а после вадят ножовете.

— Не видях друг начин. Пък и навремето така ставаха нещата, нали?

— Надявах се да са се променили.

— Времената никога не се променят. Трябва да си реалист, Куче.

— Ъхъ. Жалко обаче.

Жалко за много други неща. Логън отдавна се беше отказал да слага света в ред. Извади меча от ножницата.

— Тръгваме! И тоя път да личи, че ни пука!

Хукна напред и чу как момчетата го последваха. Излязоха отново на открито и стената на Адуа изникна отпред — отвесна сива скала върху затревен земен насип, прободена от множество кръгли кули. Наоколо се въргаляха доста трупове. Достатъчно, че да предизвикат тръпки по гърбовете и на най-закоравелите воини. Предимно гуркулски трупове, ако се съдеше по цвета на кожата им, проснати насред море от изпотрошено оборудване. И вещите, и телата бяха смазани по земята, изпотъпкани от конски копита.