Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Проклети гуркули — изсъска стириянецът. — Убий ме, не знам с какво толкова съм ги засегнал.

— Напълно те разбирам. — Портата изскърца, докато я затваряха, после двама наемници довлякоха ронещото се корито на шадравана и я подпряха с него. Не знам колко дълго ще удържи това нещо срещу един имперски легион.

— Ако позволите да попитам, началник, какъв точно е планът ви? Не ме разбирайте погрешно, местенцето ви е наистина очарователно, но да седим тук и да чакаме спасение отвън, не ми изглежда добра идея.

— Не е. — Глокта заизкачва с мъка стъпалата пред зеещия вход на къщата. — Трябва да стигнем до Агрионт.

— Нещо ми подсказва, че същата идея имат и гуркулските приятелчета отвън. Не можем просто да тръгнем с тях по улицата.

— Тогава ще тръгнем под нея. — Глокта забърза към вътрешността на къщата с цялата скорост, на която беше способен. Арди и наемниците го последваха с тревожни лица. — От тук може да се влезе в каналите. И ако човек знае пътя, може да стигне чак до Агрионт.

— Канали? — усмихна се Коска. — Познавате ме, началник, нищо не ме радва така, както газенето в мръсотията на живота, но каналите често са… доста оплетени. Вие знаете ли пътя?

— Честно казано, не. Но познавам човек, който твърди, че може винаги да намери верния път, навсякъде, дори в река от лайна. Брат Лонгфут! — Провикна се, докато вървеше към стълбите. — Имам предложение за теб!

Стиснал здраво далекогледа си в ръка, лорд-маршал Уест стоеше в сянката на изоставения хамбар на възвишението над плодородната равнина на Мидърланд. На места мъглата още не се беше разнесла. Пред него се простираха полята — одеяло от съшити зелени, кафяви и жълти кръпки, тук-там по някое дърво и дълги оголели живи плетове. А в далечината — сивата линия на външната стена на Адуа със стърчащи от нея кули. Зад нея, като размазано светлосиво петно, се издигаха сградите на града. И над всичко това, горд и непоколебим, се извисяваше призрачният силует на Кулата на Създателя. Като цяло — доста неприветливо посрещане.

Нямаше вятър и мразовитият въздух беше неестествено неподвижен. Сякаш не беше война, двете неприятелски армии не напредваха една към друга и нямаше предвидени за днес кръвопролитни битки. Уест за пореден път обходи равнината с далекогледа си, но от гуркулите нямаше следа. Стори му се, че мярна нещо подобно на миниатюрна палисада, може би очертанията на стърчащи копия, но от това разстояние и при тази светлина нямаше как да е напълно сигурен.

— Със сигурност ни очакват. Няма друг начин.

— Може пък да спят до късно — каза Яленхорм с присъщия си оптимизъм.

— Какво значение дали ни чакат, или не? — попита директно Пайк.

— Почти никакво — призна Уест. Заповедта на крал Джизал беше пределно ясна. Адуа гъмжи от гуркули и защитата е на път да рухне. Няма време за стратегически маневри, за предпазливи заходи, за търсене на слабото място на врага. По ирония на съдбата, при тези обстоятелства принц Ладисла щеше да е толкова удачен командир, колкото всеки друг. Като никога, обстановката налагаше единствено дръзка атака, последвана от смърт или слава. Единственото, подвластно на Уест решение, беше точният момент за атаката.

Бринт спря рязко коня си и копитата му вдигнаха облак прах в студения въздух. Скочи от седлото и стегнато отдаде чест.

— Кавалерията на генерал Крой е на позицията си на десния ни фланг, лорд-маршале, готови са за атака по ваша заповед.

— Благодаря, капитане. Пехотата му?

— Наполовина разгънати. Някои от ротите са все още разтеглени назад по пътищата.

— Все още?

— Голяма кал, господине.

— Хм. — Армиите винаги оставяха след себе си кал, както плужекът — лигава следа по тревата. — Ами Паулдър?

— В подобно положение, доколкото ми е известно. Няма ли вести от него?

— Тази сутрин генерал Паулдър не е много общителен — поклати глава Яленхорм.

Уест се загледа в тънката сива извивка на града отвъд полетата.

— Скоро. — Прехапа устни, вече достатъчно разранени от постоянните тревоги. — Много скоро. Не трябва да се втурваме така, неподготвени. Още малко от пехотата да пристигне…

— Господине — Бринт гледаше, смръщил вежди, на юг. — Не е ли това… — Уест проследи посоката, в която сочеше. На левия фланг, където се събираше дивизията на Паулдър, кавалерията напредваше в стегнат ред.

Уест зяпна от учудване, докато ездачите набираха скорост.

— Какво ста…

Двата кавалерийски полка преминаха в галоп. Хилядите тежко въоръжени мъже препуснаха през равните полета, прелитаха покрай пръснатите къщички и дървета и оставяха след себе си прашна следа във въздуха. Уест вече чуваше шума от копитата на конете като гръмотевица в далечината, почти усещаше земята да вибрира под краката му. Слънцето освети вдигнатите саби и тежки копия, проблесна в щитове и брони. Знамената плющяха на вятъра. Величествена гледка — истинско представление на армейско великолепие. Сцена от приказка за силен герой, взета от книга, в която всяка втора дума е „доблест“ или „справедливост“.