Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Мамка му — изръмжа Уест и изскърца със зъби. Познатото пулсиране в главата моментално го навести. През целия път в Севера и обратно, генерал Паулдър го бяха сърбели ръцете да поведе точно такава славна кавалерийска атака. Но там лошият терен, лошото време или неблагоприятните обстоятелства не позволяваха нищо такова. Сега обаче, при идеални условия, явно не бе устоял на изкушението.

— Проклетият Паулдър — поклати бавно глава Яленхорм.

Уест изръмжа от безсилие, замахна с далекогледа, готов да го запокити нанякъде. Удържа се в последния момент, издиша тежко и ядно сгъна тръбата. Днес не можеше да си позволи подобни изблици.

— Е, това е положението. Заповядайте атака по целия фронт!

— Свирете атака! — изрева Пайк. — Атака!

Тръбата изсвири пронизително, раздра студеното утро и допълнително утежни главоболието на Уест. Той заби кален ботуш в едното стреме и с неохота се качи отново на коня. Цялото тяло го болеше от нощната езда.

— Предполагам, сега трябва да последваме генерал Паулдър към слава и чест. На почтително разстояние, естествено. Някой все пак трябва да командва това фиаско. — Във въздуха се понесе отговорът на тръбите по цялата дължина на строя и кавалерията на Крой потегли напред.

— Майор Яленхорм, изпратете пехотата напред в момента, в който пристигне. — Уест раздвижи безмълвно устни. — Ако се наложи, рота по рота.

— Разбрано, лорд-маршале. — Едрият майор вече извръщаше коня си, за да разпрати заповедта.

— Война — промърмори Уест. — Доблестно занимание.

— Моля, господине? — попита Пайк.

— Нищо.

Джизал изкачи последните стъпала по две наведнъж. Горст и дузината рицари от дворцовата охрана дрънчаха с брони по петите му, залепени за него като сенки. Мина почти тичешком покрай стража на вратата и изскочи под ярката утринна светлина на върха на Кулата на веригите, високо над осакатения град.

Заобиколен от шумната група на офицерите от щаба си, лорд-маршал Варуз вече стоеше пред парапета и гледаше смръщено над града. Стоеше мирно, с кръстосани на изпънатия гръб ръце, точно както правеше навремето по време на тренировките по фехтовка. Само дето тогава Джизал не беше забелязал ръцете му да треперят. Сега направо се тресяха. До него стоеше върховен правозащитник Маровия, с развяна от вятъра черна роба.

— Какви са новините? — попита направо Джизал.

Езикът на лорд-маршала пробяга нервно по устните му.

— Гуркулите атакуваха преди зазоряване. Защитниците на стената на Арнолт бяха изтикани. Малко след това успяха да стоварят войска при доковете. Огромна войска. Водим отчаяни сражения в тила им, но… ами…

Всъщност нямаше нужда да казва повече. Когато Джизал пристъпи до парапета и гледката на опустошения Адуа се разкри пред очите му, сам видя нахлуващите по Централната улица гуркули. Миниатюрните символи на имперските легиони подскачаха над главите на огромното човешко множество като лъскави парченца, понесени от приливна вълна. Почувства се като човек, който забелязва мравка на килима и в следващия момент постепенно започва да осъзнава, че става дума не за една, а за хиляди мравки, които пъплят из цялата му всекидневна. Видя гуркулите и на други места, после навсякъде из града. Цялата централна част на Адуа гъмжеше от тях.

— Водим сражения в тила… със смесен успех — довърши неуверено мисълта си Варуз.

В това време между сградите пред северната порта на Агрионт изскочиха група войници, притичаха през павирания площад и се насочиха към моста, който водеше до портите.

— Гуркули — викна някой.

— Не — промърмори Варуз. — Тези са от нашите. — Хора, които се опитваха да избягат от касапницата, която безсъмнено в момента течеше навсякъде из руините. Джизал се беше изправял лице в лице със смъртта достатъчно много пъти, за да знае как се чувстваха.

— Приберете тези хора — каза с разтреперан глас.

— Боя се, че… портите са затворени, Ваше Величество.

— Тогава ги отворете!

Замъглените очи на Варуз се плъзнаха към Маровия.

— Това няма да е… мъдро решение.

Около една дузина от войниците бяха стигнали вече до моста, викаха и размахваха ръце. Думите им бяха неразличими от това разстояние, но отчаянието и ужасът в гласа им бяха повече от очевидни.

— Трябва да направим нещо. — Ръцете на Джизал сграбчиха ръба на парапета. — Длъжни сме да направим нещо! Сигурно има други навън, много други!

— Ваше Величество… — покашля се Варуз.

— Не! Оседлайте коня ми! Съберете рицарите от дворцовата стража. Отказвам да…