Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Дръж редицата! — извика Логън и затича между тях. — Дръж! — Забеляза нещо отпред — ограда от заострени колове, на един от които висеше конски труп. Зад коловете имаше хора, имаше движение. Хора с лъкове.

— Прикрий се! — Няколко стрели профучаха покрай него. Една изтрака в щита на Тръпката, други се забиха в земята около Логън. Един от хората му, само на крачка от него, отнесе една в гърдите и се изтърколи назад.

Логън тичаше. Стената заподскача пред очите му, приближаваше, но доста по-бавно, отколкото му се искаше. Между два от коловете стоеше човек — мургаво лице, лъскав метален нагръдник и червен пискюл на островърхия шлем. Крещеше на тълпата войници зад гърба си и размахваше меч с извито острие. Гуркулски главатар може би. Мишени като мишена, реши Логън. Ботушите му зацапаха в гъстата кал. Още няколко стрели профучаха покрай него, но бяха набързо изстреляни и зле насочени. Очите на гуркулския главатар се ококориха. Отстъпи уплашено назад и замахна с меча.

Логън отскочи вляво и извитото острие се заби в земята в краката му. Изръмжа и замахна настрани с меча на Създателя. Тежкото острие издрънча тежко в нагръдника на гуркула и го вдлъбна дълбоко. Онзи изпищя и направи няколко залитащи крачки назад, преви се, не можеше да си поеме въздух. Ръката му изпусна меча в момента, в който този на Логън се стовари върху шлема му и го просна в калта.

Логън погледна останалите войници, но те не бяха помръднали от местата си. Бяха жалка картина, опърпана, мургава версия на най-нескопосаните пешаци в Севера, току-що събрани от полето. Нищо общо с коравите копелета от разказите на Феро. Те се скупчиха един до друг, с щръкнали във всички посоки копия. Някои от тях имаха и лъкове, можеха във всеки момент да го надупчат от горе до долу със стрели, но не го направиха. И въпреки това, ако сега се втурнеше към тях, това можеше да се окаже точно каквото трябва, за да ги извади от унеса им. Навремето Логън беше отнасял някоя и друга стрела и сега не гореше от нетърпение да си припомня усещането.

Затова, вместо да им налети, се изправи в цял ръст и изрева колкото глас имаше. Боен вик като онзи, който нададе, докато връхлиташе надолу по хълма срещу Карлеон преди толкова много години, когато и пръстите, и надеждите му бяха още непокътнати. Забеляза с периферното си зрение Кучето да застава до него, да вдига високо меча си, после го чу как крещи с пълно гърло. След него се присъедини Тръпката, изрева като бик и удари секирата в щита си. После се появиха Червената шапка, с окървавено лице, Мрачния, всички, крещяха колкото им глас държи.

Стояха в дълга редица, размахваха оръжия, блъскаха ги в щитовете, викаха, крещяха, вдигаха толкова шум, че все едно адът се беше отворил и дяволите пееха приветствения си химн. Мургавите войници ги зяпаха, трепереха с облещени от ужас очи и увиснали усти. Логън реши, че никога досега не бяха виждали такова нещо.

Един от тях изпусна копието си. Неволно може би. Просто беше сащисан от шума и гледката на тези побъркани чорлави копелдаци, достатъчно, че пръстите да изпуснат оръжието. И то падна, без значение нарочно или неволно изпуснато, и с това всичко свърши — всички до един хвърлиха оръжия. Колкото бързо успяха. Вече изглеждаше глупаво да продължат да крещят насреща им и момчетата един по един млъкнаха. Двете групи замлъкнаха, останаха вперили очи една в друга над тясната ивица кал, набучена с разкривени колове и осеяна с трупове.

— Странна битка беше това — промърмори Тръпката.

— Сега какво ги правим тези? — наведе се към Логън Кучето. — Не можем да седим тук да ги бавим като малки деца.

— Хъ — каза Мрачния.

Логън прехапа устни, завъртя дръжката на меча в ръка, докато обмисляше някакво мъдро решение. Нищо не измисли.

— Май най-добре да ги пуснем да си вървят. — Кимна им енергично с глава да тръгват на север. Никой не помръдна, затова опита отново, като този път посочи с меча. Онези примижаха боязливо с очи и си зашепнаха нещо, един дори преплете крака и падна в калта. — Абе просто се пръждосвайте натам — каза Логън — и всичко е наред. Пръждосвайте… се… натам! — посочи отново с меча.

Един явно схвана, защото пристъпи боязливо накъдето му сочеше Логън. Когато видя, че никой не тръгна да го убива, хукна презглава. Малко след това останалите го последваха. Кучето изгледа последния бягащ гуркул и вдигна рамене.

— Е, на добър час, викам аз.

— Да — промърмори Логън, — на добър час. — После, достатъчно тихо, че никой да не чуе, добави: — Още съм жив, още съм жив, още съм жив…