Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Върховен правозащитник Маровия беше пристъпил до вратата към стълбите и стоеше пред нея, блокирайки пътя на Джизал. Гледаше го спокойно, натъжено, право в очите.

— Ако сега отворите портите, ще изложите на риск всички в Агрионт. Хиляди граждани, които очакват закрила от вас. Тук, поне за момента, те са в безопасност. Трябва да мислите за тях сега. — Очите му бавно се извърнаха към улиците под кулата. Различни очи — едното синьо, другото зелено. — Жертвите са оправдани в името на всеобщото благо.

— Всеобщото благо. — Джизал се обърна и погледна защитниците на стената на Агрионт. Смели мъже, готови да се бият до смърт за краля и страната си, колкото и те да не заслужаваха саможертвата им. Представи си цивилните граждани как бягат панически по тесните улици. Мъже, жени, деца, млади и стари, прогонени от разрушените им домове. Хора, на които той обеща, че ще бъдат в безопасност. Очите му прескочиха на масивните бели сгради около зеления парк, към Площада на маршалите, към дългия Кралски булевард с множеството му статуи. Знаеше, че са пълни с беззащитни, изпаднали в беда хора. Нещастниците, извадили лошия късмет да зависят от страхливия измамник Джизал дан Лутар.

Гърлото му се стегна от безсилие, но знаеше, че старият бюрократ беше прав. Нищо не можеше да направи за хората на моста. Беше извадил невероятен късмет, че оцеля след последната си безразсъдна атака и сега беше много късно за нови подобни геройства.

Извън стените на Агрионт, гуркулите вече се изсипваха на площада пред портата. Няколко приклекнаха на коляно, опънаха лъкове и изстреляха облак стрели към моста. Някои от миниатюрните фигурки пред портата паднаха на земята, други — в рова. Приглушените им от разстоянието викове се издигнаха до Кулата на веригите.

Защитниците на стената отвърнаха със залп от арбалетите и засипаха гуркулите на площада с къси стрели. Някои от тях паднаха на място, останалите, уплашени, отстъпиха и се изпокриха в сградите, заобикалящи площада. Един от мъжете на моста скочи в рова, заплува във водата, но след третия замах потъна и не се показа повече на повърхността. Неколцината на моста пълзяха безпомощно, вдигнали отчаяно оръжия. Мисълта, че това беше за всеобщото благо, не беше от голяма утеха за тях, помисли си Джизал. Стисна очи и отмести поглед.

— Вижте! На изток!

Варуз и няколко от офицерите му бяха отишли до парапета от другата страна на терасата и се взираха в далечината, зад Кулата на Създателя. Джизал тръгна към тях и засенчи с ръка очи. Отвъд високата стена на Агрионт, отвъд блестящите води на реката и широката извивка на града забеляза, или му се стори, че забелязва, едва доловимо движение. Една тънка, дълга дъга пълзеше бавно към Адуа.

Един от офицерите насочи натам далекоглед.

— Кавалерия! Съюзническа кавалерия!

— Сигурен ли си?

— Армията!

— Закъсняха за тържеството — промърмори Варуз, — но са все така добре дошли.

— Ура за лорд-маршал Уест!

— Спасени сме!

Но Джизал не беше в настроение да скача от радост. Разбира се, надеждата е хубаво нещо, а и от доста време е истинска рядкост в града, но беше твърде рано за празнуване. Върна се обратно от другата страна на терасата и се загледа надолу.

На площада пред стената на Агрионт се струпваха все повече гуркули и очевидно идваха подготвени. Докараха няколко дървени конструкции на колела — наклонени назад паравани, зад които спокойно можеха да се скрият двайсетина войници. Първите, вече набучени със стрели от стената, тръгнаха към моста. Полетяха още стрели. Падналите ранени запълзяха обратно към редиците си. Една от сградите на площада вече гореше и огнените езици на пожара облизваха лакомо стрехите на покрива.

— Армията! — извика радостно някой от задния парапет. — Маршал Уест!

— Да. — Маровия погледна смръщено бъркотията на площада. Звукът от битката се усилваше непрестанно и вече беше почти неистов. — Да се надяваме, че не идва прекалено късно.

Шумът на предстояща битка, носеше се леко по хладния въздух. Тропот, подрънкване, викове. Логън огледа хората около себе си — тичащи крака, учестено дишане, дрънчене на ризници, тропане на щитове, претръпнали лица и наточени оръжия.

Отново беше част от всичко това, но нищо в него не го радваше.

Тъжната истина беше, че сред Феро, Джизал, Баяз и Кай се беше радвал на повече топлота и доверие, отколкото сред своите. Трудни за общуване копелета бяха, вярно, всеки посвоему. Логън дори не можеше да каже, че ги разбираше напълно, нито, че ги харесваше много. Но докато беше с тях, харесваше повече себе си. Там, в пустошта на западната равнина, той беше човек, на когото можеш да се довериш, точно какъвто беше навремето баща му. Човек, чието кърваво минало не наднича постоянно зад рамото му. Там нямаше значение дали неговото име е по-черно от ада. Нямаше нужда непрекъснато да се озърта и да си пази гърба. Беше човек с надежди за нещо по-добро.