Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Едно време се дуелирах — промърмори Глокта. — Явно уменията никога не те напускат. — Погледна един по един двата трупа. Фрост — легнал в бавно разрастваща се локва кръв, с едно изцъклено розово око, немигащо дори в смъртта. Северард — седнал на стола, с клюмнала назад глава, с широко отворена уста и застинал в нея предсмъртен писък, с една обезобразена ръка, все още заключена в оковите на стола, а другата отпусната покрай него. Момчетата ми. Моите очи. Ръцете ми. Няма ги вече. Погледна намръщено към окървавения шиш в ръката си. Е. Ще трябва да куцаме напред и без тях.

Наведе се внимателно, вдигна с два пръста от пода дървената част от бастуна и щракна двете половини около шиша.

— Ако обичаш, ще затвориш ли капака на това? — Арди гледаше ужасено инструментите, трупа на Северард, кръвта по плота на масата и парчетата от пръстите му по пода. Разкашля се и притисна опакото на ръката към устата си. Човек забравя, че не всеки е свикнал на такива гледки. Но сега ми е нужна всяка помощ, нямам време да го раздавам лека-полека. Щом може да забие сатър в човек, значи ще може да носи остриетата ми, без да припада. — Сандъчето — викна й рязко. — Все още имам нужда от инструментите си.

Арди примигна, събра с треперещи ръце изпопадалите инструменти и ги постави на местата им. Стисна сандъчето под мишница и се изправи неуверено. Избърса малко кръв от лицето и белия ръкав на роклята си. Глокта забеляза едно парченце от пръстите на Северард, което се беше оплело в косата й.

— Имаш нещо… — посочи към главата си, — ей там.

— Какво? Яу! — Тя изтърси мъртвата плът и потрепери от отвращение. — Трябва да намериш нещо друго, с което да си вадиш хляба.

— От известно време насам си мисля абсолютно същото. Но има още няколко въпроса, на които нямам отговори.

Вратата изскърца и Глокта подскочи, обзет от внезапен пристъп на паника. В стаята влезе Коска. Подсвирна тихо при вида на касапницата, избута назад шапката си и перото хвърли няколко дълги сенки по стенописа зад гърба му.

— Голяма бъркотия, началник, голяма бъркотия.

Глокта намести бастуна в ръката си. Кракът му изгаряше от болка, а главата тръпнеше от ударите на сърцето му. Беше облян в студена пот и цялото му тяло го сърбеше под дрехите.

— Неизбежно.

— Реших, че ще искате да знаете, че гостите ни дойдоха. Шестима практици от Инквизицията. Подозирам, че бяха изпратени да ви убият. Безсъмнено. По заповед на архилектора, по информация от покойния практик Фрост.

— И! — попита Глокта. След случилото се през последния един час, очакваше дори Коска да се нахвърли върху него с извадена сабя.

Но ако научих нещо от последния един час, това е, че онзи, на когото имаш най-малко доверие, невинаги се оказва най-ненадеждният.

— Естествено, накълцахме ги на парчета — усмихна се стириянецът. — Ще ме обидите, ако сте очаквали друго, началник.

— Хубаво. Хубаво. Поне нещо да мине по план. — В момента Глокта искаше единствено да легне на пода и да крещи с пълно гърло. Но ме чака още работа. Присвил очи, закуца към вратата. — Тръгваме към Агрионт, веднага.

Когато Глокта излезе на Централната улица, последван от Арди, първите следи на зората плъзваха по студеното ясно небе. Все още имаше остатъци мъгла, но вече започваха да се разнасят. По всичко личи, чака ни един хубав ден. Един хубав ден за кръвопролития, предателство и…

По широкия павиран булевард, на юг, в мъглата се движеха човешки фигури. Имаше и доста шум. Тракане, дрънчене. Точно като голяма военна част, тръгнала на поход. В далечината се чуха викове. Разнесоха се приглушени удари на камбана. Тревога.

— Какво става? — Коска напрягаше очи да види през разнасящата се мъгла.

Силуетите станаха по-ясни. Мъже в брони. Много и с копия в ръце. Високите им шлемове определено не бяха като тези на Съюзническата армия.

— Да не би… — Арди докосна ръката на Глокта.

— Гуркули. — Мъглата се отдръпна почти напълно и броните им започнаха да проблясват на бледата светлина. Бяха много и напредваха на север по Централната улица. Явно най-после са успели да стоварят войска на доковете, пробили са отбраната на централната част на града. Колко крайно неподходящ момент. — Назад! — Глокта се обърна, подхлъзна се и щеше да падне, ако Арди не го беше хванала за лакътя и не го беше издърпала нагоре. — Обратно в къщата! Да се надяваме, че не са ни видели. Пазете фенерите, ще ни трябват. — Тръгна по тясната вмирисана уличка, колкото му позволяваха силите, притискан и бутан отвсякъде от напиращите наемници на Коска.