Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Глокта куцаше в тъмнината и зловонието на тесния канал. Езикът му пареше по дупките във венците, вече едва се държеше на крака, лицето му беше постоянно изкривено в болезнена гримаса от непрекъснатите спазми в крака. Но най-вече всячески се стараеше да не диша през носа. След завръщането ми от Гуркул, докато по цял ден лежах в леглото, си мислех, че по-ниско не мога да падна. Докато отговарях за бруталните изтезания в смрадливия затвор в Англанд — си мислех същото. Когато организирах заколението на един нищо и никакъв чиновник в онази скотобойна, реших, че съм достигнал дъното. Колко далеч от истината съм бил.

Единичната колона на наемниците на Коска, с Глокта някъде в средата, изпълваше тунела с ехото от ругатни, мрънкане и шляпане на подметки. Светлината от газените им фенери хвърляше люшкащи се сенки по мокрия камък на стените. От тавана капеше воняща черна вода, стичаше се на струйки по зеленясалия камък, клокочеше от лигавите улеи на стените и се включваше в препускащия вонящ поток във вадата от едната страна на канала. Арди вървеше след него, стиснала под мишница сандъчето с инструменти. Беше се отказала да държи повече края на роклята си повдигнат и сега той се беше напоил стабилно с черната тиня от пода. Тя погледна към Глокта с паднали през лицето мокри кичури коса и направи вял опит да се усмихне.

— Наистина знаеш къде да заведеш едно момиче, само на най-изисканите места.

— Абсолютно. Усетът ми към романтични местенца напълно обяснява нарастващата ми популярност сред нежния пол. — По лицето му премина поредният болезнен гърч. — Въпреки че съм сакат изрод. Накъде вървим?

Вързан с въже за един от наемниците, брат Лонгфут куцаше начело на колоната.

— Север! В най-общи линии, насочили сме се на север. Движим се успоредно с Централната улица.

— Хъ. — На по-малко от десет крачки над главите ни се намират някои от най-престижните адреси в града. Блестящи палати и река от лайна, повечето хора не биха повярвали колко близо могат да бъдат. Но всичко красиво има тъмна страна и за да се смеят някои под слънцето, други трябва да живеем тук долу. Напушилият го смях внезапно премина в панически писък, когато останалото му без пръсти стъпало се хлъзна силно по покритата с лепкава тиня пътека. Размаха свободната си ръка в опит да се хване за нещо, другата изпусна бастуна и той изтрака върху лигавите камъни. Арди успя да го хване за ръката, преди да падне, и го издърпа нагоре. Не можа да потисне пискливото скимтене и то излезе свободно през дупките на липсващите му зъби.

— Не ти е никак приятно тук, а?

— Имал съм и по-добри дни. — Главата му се прасна в стената, когато Арди се наведе да вдигне изпуснатия бастун. — Да ме предадат и двамата — установи, че промърморва на глас Глокта. — Това боли. Дори човек като мен. Един, очаквах. Един, щях да преживея. Но двамата? Защо?

— Защото си безмилостен, коварен, злобен, сакат, вайкащ се злодей. — Глокта я изгледа намръщено и тя сви рамене: — Нали питаш. — Тръгнаха отново през смърдящия канал.

— Това беше реторичен въпрос.

— Реторичен въпрос? В канала?

— Стой! Там, горе! — Коска вдигна ръка и начумерената колона спря на място. Отгоре се разнесе шум, първоначално тих, после все по-силен — ритмичното трамбоване на крака, изглежда, идваше отвсякъде. Коска се залепи за лигавата стена и дългото перо на шапката му се накисна в слузта. От решетката на тавана върху лицето му паднаха ивици дневна светлина. Долетяха гласове. И говорят на кантикски. Наемникът се ухили и посочи нагоре.

— Старите ни приятели, гуркулите. Не се отказват лесно копелетата, а?

— Напредват бързо — изръмжа задъхано Глокта.

— Предполагам, че вече няма сражения по улиците. Всички са се оттеглили в Агрионт или са свалили оръжие.

Да се предадеш на гуркулите. Присвил очи, изпъна болния крак. Много лоша идея, към която човек рядко прибягва втори път.

— Да побързаме тогава. Тръгвай, брат Лонгфут!

— Малко остава! — каза навигаторът и закуца напред. — Водел съм ви в правилната посока, о, да, противното не би ми било присъщо, не и на мен! Близо сме до защитния ров, много близо. Ако има път до вътрешността на цитаделата, аз ще го открия, можете да разчитате на това. Ще ви вкарам зад стените за нула вре…

— Затваряй си устата и води — изръмжа Глокта.

Един от работниците изтръска последните стърготини от бъчвата, друг разстели с гребло купчината фин дървесен прахоляк и с това всичко беше готово. Целият Площад на маршалите, от високите бели стени на Военния щаб, отдясно на Феро, до позлатените порти на Камарата на лордовете, беше плътно застлан с дървесни стърготини. Сякаш изведнъж беше навалял сняг и от целия град беше покрил с меката си пелена само гладката каменна настилка на този площад, скривайки напълно и тъмен камък, и блестящ метал.