Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Не последва отговор. Кръвта от ръцете на Гойл се стече и образува локва около скъпоценния камък, отбелязващ местоположението на Палатата на въпросите в Келн.

— Хм. — Глокта стисна здраво дръжката на бастуна и се наведе до ухото на Гойл. — Има една част от човешкото тяло, между топките и дупката на задника. Никога не я виждаш, освен ако не си от онези акробати с гумени тела или нямаш неестествено влечение към огледалата. Сещаш се за коя част говоря, нали? Мъжете прекарват часове в размисли за това, което е отпред, и почти толкова дълго за онова отзад. Но това парче плът по средата? То остава несправедливо пренебрегнато. — Глокта взе една шепа пирони и ги подрънка пред лицето на Гойл. — Мисля днес да оправя тази несправедливост. Ще започна оттам и ще продължа да работя в околовръст. И бъди сигурен, че когато свърша, ще мислиш за това парче плът до края на живота си. Или най-малкото, ще мислиш за мястото, където някога е било. Практик Коска, ще бъдете ли така добър да помогнете на началника с панталоните?

— Университета! — извика Гойл. По оплешивяващото му теме беше избила пот. — Сълт! В Университета е!

Толкова бързо? Почти разочароващо бързо. Но, предполагам, не са много побойниците, които добре носят на бой.

— Какво прави там по това време?

— Аз… аз не зна…

— Не съм доволен. Панталоните.

— Силбър! Със Силбър е!

— Ректорът на Университета? — намръщи се Глокта.

Очите на Гойл прескочиха от Глокта към Коска и обратно. След това ги затвори.

— Професорът демоник!

Проточи се дълго мълчание.

— Кой?

— Силбър, той не просто ръководи Университета, той също провежда… експерименти.

— От какво естество? — Глокта сръчка физиономията на Гойл с главата на чука. — Съветвам те да побързаш, преди да съм ти заковал езика за масата.

— Окултни експерименти! Сълт го финансира от много отдавна! Откакто Първия магус се появи за пръв път! Може и отпреди това!

Окултни експерименти? Финансирани от архилектора? Това не е в негов стил, но напълно обяснява защо проклетите професори очакваха пари от мен, когато ги посетих за пръв път. А също и това, защо Витари и циркът на Гойл са се установили за постоянно в Университета.

— Какви експерименти?

— Силбър… той може да се свързва… с Другата страна!

— Какво?

— Вярно е! С очите си видях! Може да научава разни неща, тайни, които няма как другаде да знае, а сега…

— Да?

— Сега казва, че е намерил начин да ги върне обратно!

— Да върне кого?

— Нарича ги Издаващите тайни!

Глокта облиза пресъхналите си устни.

— Демоните? Аз си мислех, че Негово високопреосвещенство няма време да се занимава със суеверия, а той през цялото това време… Ама че двуличник!

— Каза, че може да ги изпрати срещу враговете му! Срещу враговете на архилектора! Те са готови да го направят!

Глокта усети как окото му се разтреперва и постави опакото на ръката си върху него. Преди година щях да умра от смях и да го закова не за масата, а за тавана. Но сега нещата са различни. Разходих се из Кулата на Създателя. Видях Шикел да се смее, докато гори. Щом има ядачи? Щом има магуси? Защо тогава да няма демони? Всъщност как може да няма?

— Кои врагове?

— Върховният правозащитник! Първия магус! — Гойл отново стисна очи. — Кралят! — жално изскимтя.

Ааа. Кралят. Измъкването на такива къси думички е моята магия. Обърна се към Арди и я дари с беззъба усмивка.

— Ще бъдеш ли така добра да приготвиш самопризнание?

— Ще бъда ли… — Тя се вторачи за момент в него с ококорени очи и пребледняло лице. После отиде бързо до писалището на Сълт и грабна хартия и писалка. Перото издрънка припряно в гърлото на мастилницата, а тя застина с трепереща във въздуха ръка. — Какво да пиша?

— О, просто нещо от типа: „Аз, началник Гойл, признавам, че съм съучастник в заговора за измяна на Негово високопреосвещенство, архилектор Сълт, който… — Как да го кажем? Глокта повдигна вежди. Ами как, както си е. — … възнамерява да използва сатанински заклинания срещу Негово величество краля и членове на Висшия съвет.“

Перото задра тромаво по хартията, пръскайки обилно капки мастило. Арди му подаде шумолящия лист.

— Така става ли?

Глокта си спомни красиво оформените самопризнания, които приготвяше практик Фрост. Елегантния, плавен почерк, безупречния словоред. Всяко самопризнание — произведение на изкуството. Сведе натъжен поглед към мацаницата в ръката си.