Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Изведнъж Глокта закова на място. Под арката встрани от него имаше вход към Площада на маршалите и по незнайно каква причина цялото пространство на площада беше покрито с фини дървени стърготини и прах. А в средата на това белезникаво поле, дори от това разстояние нямаше грешка, че бе именно той, стоеше Първия магус. До него беше мургавата жена, която насмалко не удави Глокта във ваната му.

Двама от най-любимите ми хора на света.

— Баяз — просъска Глокта.

— Нямаме време за това. — Коска го хвана под ръка, поведе го напред и Първия магус и вечно навъсената му спътница се скриха от поглед. Глокта продължи да куца по тясната уличка, примижа от болка, докато вземаше завоя зад ъгъла, и в следващия момент се озова лице в лице със стария си познайник Джизал дан Лутар. Или може би трябва да кажа върховния крал на Съюза. Болезнено съм очарован…

— Ваше Величество — каза и склони глава, което му докара няколко крайно неприятни пробождания във врата. Коска, който тъкмо се беше показал зад ъгъла, се поклони превзето, почти до земята и посегна да свали шапка. Осъзна, че вече нямаше такава, затова вдигна извинително рамене и подръпна мазния си перчем.

Лутар го изгледа намръщено, после погледна по същия начин всеки новопоявил се зад ъгъла наемник от странната група на Глокта. Най-отзад в кралския антураж се спотайваше някой. Тук-там сред масата лъскава стомана на броните се забелязваше черна роба, извезана със златни нишки. Възможно ли е това да е… старият ми приятел, върховният правозащитник? Но как, той е на парчета в замръзналия си кабинет… Тогава иззад ъгъла излезе Арди.

Очите на Лутар щяха да изхвръкнат.

— Арди…

— Джизал… — Нейното учудване беше точно толкова, колкото и неговото. — Исках да кажа…

Оглушителна експлозия раздра въздуха.

Централната улица не беше като преди.

Уест и офицерите от щаба му яздеха на север в тягостно мълчание. Копитата на конете чаткаха по разбитата настилка на улицата. От изгорелите стрехи на една от къщите изчурулика птичка. В една странична уличка някой пищеше за помощ. От запад се носеше далечното ехо на сражението, като шума на публиката на спортна игра, но такава без победители. Пожарите бяха помели града, оставяйки след себе си цели редици от овъглени останки на къщи, оголели дървета и опустошени кални парцели на местата, където някога имаше градини. Имаше и трупове. На едри и дребни, на млади и стари.

Четирите ъгъла приличаше на огромна скотобойна, застлана с всевъзможния боклук, който предлагаше войната и оградена от четири страни с руините на някои от най-красивите сгради на Адуа. Наблизо, подредени в дълги редици по прашната земя, лежаха ранените. Кашляха, стенеха, викаха за вода, а омазаните с кръвта им лекари притичваха безпомощно между тях.

Няколко войници с мрачни изражения на лицата се бяха заели да струпват труповете на гуркулите на безформени камари от оплетени ръце, крака, лица. Отстрани ги наблюдаваше висок мъж със скръстени на гърба ръце. Генерал Крой, винаги нетърпелив да сложи нещата в ред. Черната му униформа беше изцапана със сива пепел, а единият му ръкав се вееше разпран около китката. Явно боевете са били наистина ожесточени, след като бяха оставили следи дори по перфектната външност на генерала. За сметка на това поведението му не беше засегнато и това веднага стана ясно от начина, по който отдаде чест — безупречно, сякаш беше на парад.

— Ситуацията, генерале?

— Ожесточени боеве в централната част на Адуа, лорд-маршале! Кавалерията ни разкъса обсадата още сутринта, успяхме да ги изненадаме. След това контраатакуваха, докато чакахме пехотата. Кълна се, сигурно поне дузина пъти си разменяхме владението на това опустошено парче земя. Но сега Четирите ъгъла е под наш контрол! Бият се здраво за всяка крачка територия, но успяваме да ги изтикаме към стената на Арнолт. Вижте там! — Той посочи към два лъскави символа на гуркулските легиони, които стояха подпрени на една полусрутена стена и покритието им лъщеше на сивия фон на всеобщото опустошение. — От тях ще излезе чудесна украса за всяка всекидневна, нали, господине?

Уест не можеше да откъсне поглед от група ранени, подпрели гърбове на една стена, стенещи от болки.

— Наслаждавайте им се, генерале. Какво е положението с Агрионт?

— Боя се, че новините от там не са чак толкова добри. Натискаме здраво, но числеността им е огромна. Цитаделата е все още обкръжена.

— Тогава продължавайте да натискате, генерале, още по-здраво!